МИНАРИ

За „Минари“ се заговори много, след като взе голямата награда на журито и тази на публиката в Сънданс през 2020 г. Неговата популярност се увеличи едва след „Златния глобус“ за най-добър чуждестранен филм, както и с няколкото номинации (филм, режисура, оригинален сценарий, оригинална музика, главна мъжка и второстепенна женска роля) за „Оскар“. Продуциран от Брад Пит и разпространяван от A24, това е петият филм на Лий Айзък Чун, американец от корейски произход. Режисьорът напълно изчезва за широката публика след дебюта си с „Мунюрангабо“, заснет в Руанда с местни актьори, и показан в програмата „Особен поглед” на фестивала в Кан през 2007 г.

В „Минари“ почти всички говорят на корейски, снимачният екип е азиатски. Чун (тук и сценарист) изчаква да направи тази автобиографична драма след няколко филма зад гърба си, знае точно историята, която иска да разкаже, и как да я заснеме. Това е класическа имигрантска съдба - традиционна, но и наситена с много новости. Корейско-американско семейство решава да се премести от Калифорния, където вече живее от години, в Арканзас през 80-те години. Купуват неплодородна земя и сглобяема къща на колела. Джейкъб и Моника работят във ферма за пилета, разделят женските от мъжките, предназначени за елиминиране, и бавно изграждат мечтата за своя ферма. Джейкъб изцяло е възприел американския модел за собственост, докато Моника мечтае за градско, цивилизовано пространство, а не за онази дива земя, която той иска да завладее като един от пионерите на Дивия запад. Тя е уморена от оптимизма на съпруга си, от идеята да живее изолирано в подвижен дом посред нищото и с малко пари. Малкият Дейвид и сестра му Ан (забележете как родените в САЩ деца са вече с американски имена) са отегчени. Успехът на бизнеса се превръща за Джейкъб в мания: „Трябва да завърша започнатото, с риск да се проваля“, отговаря на жена си, която го упреква, че поставя мечтата си над семейното благополучие. Той е свикнал с обичаите на новото си място, държи се като американски бял фермер от средата на 20. век, с шапка с козирка, пакет цигари в джоба си и походка на каубой. Моника очевидно идва от по-висока социална класа и се чувства по-добре в градска среда.

Джейкъб наема Пол - възрастен ветеран от Корейската война, с нелепи очила, да му помага. И тук Чун ловко преобръща стереотипите с главата надолу: в американското кино обикновено се надсмиват на уж нелепите вярвания и обичаи на чужденците. Тук самият Пол става обект на шеги със странните танци и молитви към Исус, осеяни с проклятия за прогонване на злите духове. Емблематична е сцената, в която Пол носи голям дървен кръст на гърба си, докато върви по селския път. (Джейкъб му предлага място в колата и той отказва, защото е с кръста.)

Адаптацията на семейството към новия живот е разстроена от внезапното пристигане от Корея на майката на Моника, ексцентричната баба Сун-Джа (Юн Ю-Джун) - жена с пъстър и донякъде причудлив, но невероятно силен език. Нейното влизане в семейна среда, вече разтърсена от кавги между родители, се възприема от внуците като повод за спорове. В действителност тя се оказва гръбнак на семейството, червена нишка между родители и деца. Благодарение на нея малкият Дейвид се научава да расте, да се бори със страховете си, вместо да ги крие, да види змията, вместо да я прогони, в един от възловите епизоди. Ролята ѝ във филма е толкова централна, че режисьорът посвещава филма „на всички баби“. Сун-Джа не пече бисквитки и не се грижи за децата, тя играе на карти, псува, пие, гледа бокс, хърка и постоянно се подиграва на малкото, но гордо момче. В неговите очи тя е старият свят, то спонтанно възкликва: „Баба мирише на Корея!“. Сун-Джа по свой начин се опитва да спечели неговото доверие. Бабата прилага възпитателни методи, невинаги в синхрон с тези на родителите. Когато Моника слага банкнота от 100 долара за дарение в църквата, вероятно за да направи голямо впечатление при първото им посещение, Сун-Джа ловко я премахва. Тя подкрепя и начинанията на своя зет, засажда корейското растение минари близо до реката. Постепенно то израства в непозната среда, става метафора за нов живот. Точно когато напрежението утихва, здравословните проблеми на малкия Дейвид се решават и Джейкъб намира търговско партньорство за своите продукти, съдбата се подиграва на семейството.

Филмът се движи в минимално пространство, с обикновена повествователна конструкция, изградена върху диалози, които прилягат точно на актьорите. Стив Йеон е убедителен Джейкъб, спонтанността на малкия Алън Ким (Дейвид) е поразителна. След дългогодишно оттегляне от киното поради пенсиониране в разгара на кариерата си звездата от 70-те години Юн Ю-Джун се завръща триумфално и покорява в ролята на Сун-Джа. Чун прави горчиво-сладък семеен портрет, люшкащ се между мечти и несгоди, стремежи и разногласия.

„Минари“, подобно на „Рома“ на Алфонсо Куарон, до голяма степен се основава на спомени и няма съмнение, че прототипът на Дейвид е самият режисьор. Веднага се усеща, че това е родната и обичана среда на Чун. Филмът е много оживен и оцветен с малки детайли, които създават обемна вселена на семейство новоизлюпени американци. Кръстосват се различни теми - мистичната връзка между природата и човека, реклама на селски земи, критика на съвременния начин на живот, прогонване на духове, религиозни ценности. Чун търпеливо гради малки епизоди, които фино се превръщат в по-големи послания. „Минари“ е пълен с такива моменти. С всяка сцена цветовете стават по-плътни и по-силни. Но към края филмът губи премерения си ритъм и ускорява ход. Режисьорът се опитва в последните минути бързо да вмъкне всичко, което не е имал време да каже. Усеща се твърде късно, че всички сюжетни линии трябва да бъдат доведени до логичен край. Филмът губи напрежение на места, разчита твърде много на натрапчивата музика.

„Минари“ е измамно нежен, но от финала му струи горчива емоция, която събира героите. „Нараняването е част от израстването“, казва бабата в един момент, за да подскаже, че раната може и да обединява. Домът не е принадлежност към парче земя или определена общност, а принадлежност един на друг. Без съмнение минари ще пусне корен в новата земя.