Филми / Авторско кино
Томас Винтерберг

ОЩЕ ЕДНО


от
на г.

ОЩЕ ЕДНО

„Какво е младост? - Мечта. Какво е любов? - Сън.” (Сьорен Киркегор) 

С тази мисъл на датския философ започва „Още едно“ на неговия сънародник Томас Винтерберг. Избран в конкурса на несъстоялия се "Кан 2020", минал на фестивалите в Торонто, Рим, Лондон, Сан Себастиан, той се увенча в средата на миналия декември с четирите основни европейски филмови награди –за най-добър филм, режисура, сценарий (на Томас Винтерберг и Тобиас Линдхолм) и актьор (Мадс Микелсен). Ще представя Дания и на оскарите. Посветен е на Ида, загиналата по време на снимките дъщеря на Винтерберг.

Теория на норвежкия философ Фин Скордеруд твърди, че хората се раждат с 0,05% дефицит на алкохол в кръвта. Какво би се случило, ако се запълни тази празнина и после се поддържа това ниво постоянно? На този въпрос се опитва да отговори „Още едно“. Той е толкова ода за алкохола, колкото и размисъл за средната възраст и необходимостта да се чувстваш свободен. Населен е с много хумор, но и със силни драматични моменти.

Началото на филма показва състезание между ученици с каси бира. И киното на Томас Винтерберг изведнъж става по-цветно и по-склонно да се отпусне, да танцува, да преобърне живота на главните му герои.

Четирима приятели, учители в една и съща гимназия, са на вечеря за 40-ия рожден ден на един от тях. Юбилярят решава да приложи на практика теорията и предлага на останалите трима да поддържат постоянно ниво на алкохол, когато са на работа.

Може ли пиенето на малки, но постоянни дози наистина да помогне на социалния живот на човека? Какви са последствията и рисковете? Колко важни са личността и силата на волята? Четиримата герои ще открият всичко това на малки глътки, една чаша след друга, в три фази от експеримента - цел, индивидуално ниво и максимална доза, записвани в дневник.

Всеки от тях има причини да се подложи на изпитанието. Затвореният Мартин (Мадс Микелсен), отегчен учител по история, осъзнава, че учениците, връстниците му и дори неговата съпруга го смятат за скучен и апатичен и би могъл да намери стимули да преподава и да се пребори с проблемите в брака си. Психологът Николай (Магнус Миланг) би могъл да открие подходящ начин да се справи с трите си деца и безсънните нощи, на които е обречен заради тях. Томи (Томас Бо Ларсен) и Питър (Ларс Ранте) биха имали възможност да възпламенят искрата на спорта и музиката у своите ученици, както и да преодолеят самотата си.

Пиенето вече не е отдих, а средство за усъвършенстване и подобряване на способностите. И се усмихваме на факта, че опитът проработва.

Първите резултати са вълнуващи и положителни. Благодарение на алкохола четиримата протагонисти са в състояние да преоткрият онова чувство за свобода, типично за младите хора от първите кадри на „Още едно“.

Така започва тяхното прераждане и най-добрите моменти от филма са изпълнени със сполучлив хумор, особено когато възрастните мъже са в плен на пиянството. Винтерберг запазва достоверността и хуманността на персонажите. Върху тях той изгражда развитието на теорията - потвърдено или развенчано. Резултатът може би е предсказуем, но заключенията, до които достига филмът, са доста неочаквани.

В ръцете на режисьора това е повод за размисъл върху обществото и неговите проблеми. Изследвания, проведени върху велики личности в историята, демонстрират, че те дават най-доброто от себе си благодарение на влиянието на алкохола.

Четиримата преподаватели бавно започват да се справят със съответните си ограничения, физиологични пречки, със своите семейства. Дори в уроците всеки от тях се опитва да научи нещо дълбоко и разумно от алкохолния си опит: Мартин обучава учениците на ценността и мъдростта на герои като Рузвелт и Чърчил, силно пристрастени към алкохола, но спечелили Втората световна война, и отклоненията на победения Хитлер, неохотлив консуматор. В края на краищата Уинстън Чърчил би ли огънал Германия, ако беше въздържател? Томи, учителят по физическо възпитание, успява да накара изолирано от всички дете да вкара гол по време на футболен мач. Питър помага на свой ученик да издържи изпита, като го съветва да сръбне малко алкохол.

Крайностите скоро надделяват и с тях неизбежно ще трябва да се справят героите. Между тях съществува негласно разбирателство. Томас Винтерберг успява да вдигне бляскаво четирите чаши искрящо шампанско в тази сама по себе си горчива драма, преливаща в комедия, дори и в буфонада, благодарение на великолепния квартет от изпълнители. Мадс Микелсен, с когото режисьорът се среща за втори път след „Ловът“, предлага едно от най-добрите си изпълнения, с този външно спокоен портрет на мъж на средна възраст в криза, осъзнал, че младостта е изчезнала завинаги.

Винтерберг намира и филмови елементи, за да се олекоти всичко: непрекъснати надписи на черен екран показват нивото на алкохола, докато един от главните герои се тества, те карат да се усмихваш и са винаги на мястото си в сюжета.

Развлечението изобилства от цветове, музика, места. Режисьорът събира във всяка сцена сезона, времето на деня, ъгъла на залязващото слънце и дава изчерпателна картина на механизма на пиене: Томи отпива от термоса - и за секунда слънцето го удря по темето, изсипвайки петна в камерата; след триумфа на своите ученици приятелите се скитат посред залез; в равнодушната бяла светлина на ранната зима красивата съпруга на Николай поглежда в стаята му с въпроса „Пиете ли вече?“ и оставя приятелите у дома в един тих и безличен ден. Филмът променя местата на действие, часовете на деня, сезоните - есен, зима, пролет. И всеки момент, запечатан в него, е безупречно точен благодарение и на оператора Стурла Бранд Грьовлен. В „Още едно“ Винтерберг се връща към правилата на „Догма-95“: няма осветителни уреди, има само ръчна камера, не се снима в декор, а сред естествена природа. Режисьорът и операторът правят напълно реалистичен филм с ежедневни сцени.

Самият сценарий е съкровище от ситуации, които завладяват емоционално. Той не е лишен от недостатъци. Особено в третата фаза, доста сложна като съдържание, което придава несигурност на финала. Изглежда, че той наближава няколко пъти, но действителният край се забавя с още доста сцени. Вмъкнатите документални кадри с леко пийнали, клатушкащи се или развеселени държавници в официални ситуации - от Брежнев до Елцин, от Саркози до Борис Джонсън, от Клинтън до Меркел, разсмиват, но не работят за филма.

Трезвен и елегантен, „Още едно“ докосва тънки струни и го прави интелигентно. Той успява да избегне почти всички капани за естеството на историята. Неслучайно терминът "алкохолизъм" никога не се споменава, защото би довело до патология, което не е целта на филма.

Датският режисьор е по-загрижен за алкохола като проклятие и наслада на съвременното общество, отколкото за неговите последствия, положителни или отрицателни. В този социален разрез на „нация, в която всички преувеличават“, има много по-сложни размишления, отколкото простото показване на порок. Филмът не оправдава пиенето и не съди никого. Блестящата му двусмисленост е в това да разкаже удоволствията и болките от алкохола.

Те се сливат в отприщения и радостен финал, където доминира пречистеният Мартин на Мадс Микелсен, напълно осъзнал промяната си. За нея са му достатъчни само група заобикалящи го щастливи и празнуващи зрелостници. Те напомнят на някогашния блестящ джазов танцьор, че от нас зависи дали да паднем, или да се възвисим.