Между чувствения каубойски филм „Ездачът“ от Кан 2017 г. и предстоящия през 2021-ld блокбастър от вселената на Марвел със заглавие „Вечните“, Клоуи Джао представя третия си проект, „Номадландия“. Филмът беше последната премиера за тазгодишното издание на фестивала във Венеция и критиците със затаен дъх очакваха какво е подготвила 38-годишната режисьорка от китайски произход. Майсторството на Джао се състои в такта и тактилността на историите, които разказва, а идеята за смесица между документално и наративно кино е твърде опростяваща, за да опише омайния натурализъм, който вече се превръща в нейна запазена марка. Режисьорският ѝ подход се характеризира с любопитство и съзерцателност, която никога не губи своя обект, и макар всичките ѝ филми досега да разпръскват вниманието си между хора и романтичната им околната им среда, предметът на творбите е именно сдвоеният персонаж човек-природа. Погледът на Джао прави обозрими мрежите от отношения, които хората незабележимо тъкат помежду си, и по този начин помага на зрителя да се потопи във всекидневието на героите и техния обживян живот.

„Номадландия“ е вдъхновен от нехудожествена книга със същото име, чийто автор е журналистката Джесика Брудър. Предизвикателството да направиш адаптация на книга без сюжет асоциативно се свързва с документалното кино и неговите антропологични аспекти, но определящото в случая е именно желанието да се сподели един начин на живот, вместо да се разкаже по стереотипен начин. Макар и книгата на Брудър, и адаптираният сценарий на Джао недвусмислено да показват спецификите на номадския начин на живот, американските пътища и индивидуализираните им обитатели, филмът дължи сегашния си формат на главната си актриса, Франсис Макдорманд в ролята на 61-годишната вдовица Фърн. „Аз съм Фърн и тя е аз“, отсече тя в първото си интервю за филма. Когато Макдорманд и продуцентският ѝ партньор Питър Спиърс („Призови ме с твоето име“) запазват правата за екранизация на книгата, щастлива съдба отвежда звездата от „Три билборда извън града“ на прожекция на „Ездачът” в Торонто и планът започва да се нарежда. Първоначалната идея е била „героинята“ Линда Мей (номад, която играе себе си) да бъде централната фигура, но съвместната работа с Джао открива хоризонт от възможности със своето разказване на чувства вместо на истории.

От друга страна, звездният капитал на Макдорманд се превръща в споделено интимно пътуване, тъй като актрисата е живяла с номадите и дори е карала смени на някои от сезонните работи, които героинята ѝ сменя (един от примерите е красноречив: става дума за временните работници за „Амазон“, които са темата и на късометражния Camperforce). Дори по време на снимките е използвала собствените си прибори за хранене, както и историята за порцелановия комплект чинии, който баща ѝ подарил за абитуриентския бал, е част от нейната собствена биография. Фърн е гид и спътник в света, чийто откривател е самата тя, а пък самият този свят се разстила все по-нашироко с помощта на интуитивната операторска работа на Джошуа Джеймс Ричърдс, който работи с Джао за трети път. Северна Калифорния, Южна Дакота, Аризона, пустинята в Невада, всички тези места приласкават зрителя, но не по фетишизиращ начин, а като носители на възвишеното и общението, в което човек влиза с природата едва когато се откаже от фалшивата сигурност на четирите стени. Снимките на филма са продължили дълги пет месеца, като този период изключва паузите, които са били необходими за придвижване от място на място (в каравани, разбира се), както и смяната на сезоните. Специалното внимание към всеки хронотоп личи и във финалния продукт – за щастие, парите на студио „Фокс“ (вече собственост на „Дисни“) са позволили на Джао тази свобода, която тя употребява умело и прави от „Номадландия“ шевица на една Америка, която не принадлежи никому.

Камерата неотлъчно следва Фърн от началото на филма, виждаме я как разпределя остатъците от предишния си живот в картонени кутии и това вече деконструира понятието за дом. По-късно следва реконструкция, когато вдовицата поема по номадския си път, като сръчно и редовно оборудва кемпера си с нови и нови приспособления. Домът не изчезва като идея, а бива трансформиран – затова и интерпретацията на номадския живот като чисто и просто отрицание на уседналостта и урбанизацията в случая може да бъде недостатъчна. Номадското е действително извън системата (и филмът показва това чрез присъствието на именития Боб Уелс и неговия #vanlife), но структурата на филма през погледа на Фърн предоставя вход към неустойчивото житейско пространство чрез фигурата на новодошлия. Иначе казано, героинята е чужда на своите, но влиза в света на номадите като не по-малко чужда, а сантиментът на филма на свой ред показва, че чуждостта е всъщност ненужна категория за описване на човешките взаимоотношения. Така номадството не е само оразличено от познатия свят, но и се превръща в инструмент за преодоляване на структуриращи различия. Въпросите за център и периферия, за маргиналността на възрастните американци извън социалната система, която така или иначе ги отхвърля, всички тези теми са втъкани в едно синкретично цяло без цинизъм, но и без дистанция. „Номадландия“ е лиричен и сетивен в допира си дотолкова, че напомня на първите срещи на детски поглед с географски атлас или на пръсти с релефна карта – откривателското в акта на гледане вече го превръща в докосване, което слепва предмет и образ като че със сладък мед – сетивата се смесват, зениците се разширяват и сърцето се разтваря.