През последните няколко години в англоезичното кино се забелязва бум на филми, разглеждащи отблизо болезнената история на систематично маргинализираните чернокожи общности в САЩ и Великобритания. Само в периода 2020/2021 г. се появиха множество продукции по темата, като повечето от тях бяха отличени с най-различни награди и номинации. Например филми като „Една нощ в Маями“ и документалният „МЛК/ФБР“ напомниха, всеки посвоему, за живота и дейността на основополагащите икони на движението за правата на чернокожите в Америка – в първия ключов образ е Малкълм Екс, докато във втория се разглеждат опитите на ФБР (най-вече на основателя на агенцията Едгар Хувър) да саботира и дискредитира Мартин Лутър Кинг. Същевременно обаче има и съзнателно търсене на нови образи и истории, останали досега в сянката на големи имена като горепосочените. Проекти като съдебните драми „Процесът срещу чикагската седморка“ и „Мангроув“ (който е част от поредицата „Малката брадва“ на Стив Маккуин) се фокусират например върху края на 60-те и началото на 70-те, тоест върху годините непосредствено след първата вълна борби за равенство не само в Америка, но и в Англия (тук можем да споменем и излезлия през 2018 г. „Ако Бийл Стрийт можеше да говори“ на Бари Дженкинс).
Това е турбулентен период, в който крайно леви организации като „Партията на Черните пантери“ набират все повече последователи, жадни за революция и незабавни социални промени. Зад подобен процес на масова радикализация стоят най-вече дълбокото огорчение и разочарование, което чернокожата общност изпитва след безбройните години непрестанни полицейски погроми и насилствената смърт на Мартин Лутър, с когото сякаш си отива и идеалът, че може да има изцяло реформистки и мирен път напред. „Юда и черният месия“ на Шака Кинг се стреми да изведе на преден план именно този сложен период от историята на борбите за равенство в САЩ, като се съсредоточава върху трагичния образ на председателя на „Черните пантери“ в Илинойс, Фред Хамптън (спечелилият „Оскар“ за поддържаща мъжка роля Даниел Калуя) и на предалия го на ФБР доносник Уилям О'Нийл (Лакит Станфилд, който парадоксално беше номиниран в същата категория).
Резултатът е куриозен опит да се реабилитират отчасти Пантерите, които са останали в масовото американско (бяло) съзнание повече като екстремисти и потенциални терористи, отколкото като активни борци за социална справедливост. Историята на Хамптън се оказва особено уместна за целта, тъй като той не само е бил умел оратор, радикализиран от текстовете на революционери като Че Гевара и Хо Ши Мин, но и крайно активен член на общността си с подчертано прагматична нагласа. Той е бил ключов за създаването и развиването на известната социална програма на Пантерите за осигуряване на безплатни закуски на бедни ученици, както и за основаването на т.нар. „Коалиция на дъгата“ (Rainbow Coalition) – мултикултурно движение, включващо чернокожата, латиноамериканската и маргинализираната южняшка (бяла) общност в Чикаго през 1969 г.
„Юда и черният месия“ обаче отделя на тези заслуги на Хамптън едва няколко сцени, заради което публиката може да остане с грешното впечатление, че това са маловажни бележки под линия в неговата биография. Повече време се отрежда на харизматичните му речи и на интимната му връзка с активистката Акуя Енджери (тогава още позната като Дебора Джонсън), като зад подобен избор сякаш прозира драматургичната нужда героят да бъде разбираем и лесен за харесване, за да може зрителят да е достатъчно емоционално привлечен, че да съпреживее пълноценно трагедията на финала, когато лидерът на Пантерите ще бъде жестоко и несправедливо убит от полицията. Това наративно решение обаче само отнема от образа на Хамптън и го превръща в едноизмерна жертва, чиято функция е преди всичко да разстрои публиката и да разкрие един твърде очевиден факт – колко бездушно и достойно за презрение е било предателството на О'Нийл.
Може би това не би било проблем, ако времето, което филмът си спестява, претупвайки историята на коалицията и на програмата за закуски, беше оползотворено, за да се доразгърне образът на доносника. Факт е, че сред „Черните пантери“ е имало немалък брой тайни агенти, работещи за ФБР и/или полицията, като именно те често са извършвали най-тежките престъпления, в които е била обвинявана организацията (в един от епизодите на излезлия наскоро проект на Адам Къртис „Не мога да спра да мисля за теб“ се разглежда подобен случай в значително по-голям детайл). Феноменът е бил дотолкова разпространен, че образът на доносника се е превърнал в архетип, изследван от психологическа и социална гледна точка във филми като култовия „Обтегнат“ (Uptight) на Жул Дасен, който излиза едва няколко месеца след смъртта на Лутър Кинг и отразява настроенията в чернокожата общност след нея. „Юда и черният месия“ може би е трябвало да бъде кинотворба, положена в тази традиция, но за жалост, образът на О'Нийл също страда от специфична едноизмерност, тъй като никога не разбираме докрай мотивите му. Той бива представен като аполитичен страхливец, предал своите „братя и сестри“ (както се обръщат Пантерите едни към други) само за да спечели малко пари и да избегне няколко години в затвора за опит за кражба на кола. Проблемът е, че филмът показва и кадри от последното интервю на О'Нийл през 1989 г., в което той не само споделя за ролята си в убийството на Хамптън, но и твърди, че той, за разлика от много хора в общността, не е бил пасивен страничен наблюдател. Той отбелязва, че „поне е имал гледна точка“, за която се е борил, излагайки редовно живота си на опасности (въпреки че няколко месеца след това изказване се самоубива). На нивото на сюжета обаче никога не разбираме какви са всъщност неговите убеждения или дори поне как е оправдавал своите действия пред самия себе си – образът му е сякаш тайнствен и непроницаем, но само защото е болезнено плосък.
От тази гледна точка филмът се проваля в претенцията си да представи и изследва претрупания с религиозни и политически конотации универсален мотив за предателя и месията, тъй като и Хамптън, и О'Нийл са изпразнени от съдържание, формални архетипи, разиграващи без никаква рефлексия драмата на своите трагично преплетени съдби. Може би и затова Калуя и Станфилд бяха номинирани в категорията за поддържаща роля – нито един от техните образи не е достатъчно развит, че да може да се определи като „главен“. От тази гледна точка изглежда, че най-големият недостатък на „Юда и черният месия“ е, че по особен начин нищо във филма не изпъква. Не става ясно къде е фокусът – дали върху неразгадаемия образ на предателя, или върху социалната дейност на "Черните пантери" и Хамптън (който донякъде некоректно бива категоризиран като месия в контекста на едно много по-голямо от него движение с множество други изтъкнати лидери). В „Юда и черният месия“ обаче няма смисъл да се търсят подмолни концептуални акценти и „(не)очаквана“ дълбочина, защото такива просто липсват.