СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2021: QUO VADIS, АИДА?


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2021: QUO VADIS, АИДА?

Този балкански филм идва у нас след конкурсната програма на последния Венециански фестивал (2020) и наградата на публиката от Ротердам (2021).

Юли 1995 г. Босненката Аида преподава английски и работи като преводачка в базата на ООН в горещите дни на клането в Сребреница на осем хиляди босненски мюсюлмани, предимно мъже и момчета, извършено от сръбските войски на генерал Ратко Младич. След окончателните присъди срещу виновните (Младич е осъден на доживотен затвор за геноцид, военни престъпления и престъпления срещу човечеството през ноември 2017 г.) и 25 години по-късно най-накрая за киното идва моментът да каже какво се случи през юли 1995 г. в Сребреница.

Босненската режисьорка и сценаристка Ясмила Жбанич („Златна мечка“ в Берлин 2006 за дебюта си „Гърбавица”) се завръща там. Тръгва от истинската история на преводача Хасан Нуханович и избира жена, на която поверява гледната точка. Залепва камерата за Аида, която със своята твърдост и проницателност на майка и учителка, съпруга и преводачка, сякаш никога не губи контрол в очевидно неуправляемата ситуация.

За пръв път някой има смелостта да сложи пръст в незараснала рана от най-новата история и да напомни какво се е случило в епоха, която бързо забравя невидяното със собствените си очи. В своята простота на езика Жбанич оставя на Аида задачата да събуди съвестта.

Фиктивни преговори, реални заплахи, неспособност и нежелание за защита допринасят за геноцида, от който Аида иска да спаси семейството си. Ще успее ли тази напориста, волева и любяща майка?

Поради своята роля тя има достъп до ключова информация, която се нуждае от превод. Започва да се пита дали семейството ѝ и другите хора ще бъдат спасени и какво може да се направи. Езикът става основен. В диалога между ООН и сръбската армия Аида понякога не иска да превежда. Всяко изречение, което трябва да премине през нея, я разтърсва.

Когато сръбската армия окупира града, хиляди граждани търсят укритие в лагера на ООН, управляван от холандските сини каски, но наистина ли той ще стане убежище? Във финалната част на творбата група деца играят футбол. Едното е с фланелка „Партизан”, другото – с такава на „Червена звезда”. Нажеженото съперничество между двата отбора („най-лошото дерби в света“) не е просто мач, а почти етнически сблъсък. Подобен на този от филма, където лагерът в Сребреница се превръща в затворено място, ограничено като футболно игрище. Има атака и бягство, заснети със забележителна интензивност и гняв.

Ясмила Жбанич избира най-добрия възможен подход: пряк, дидактичен в определени моменти, благородно политически, поставящ под съмнение работата на ООН. Понякога реториката и символиката вземат връх, когато се излезе извън историческата реконструкция на драмата. В съвсем краткото начало от спокойното и предвоенно минало и на леко удължения финал, в който чрез училищен урок се обобщава едновременно сложността на настоящето, погледът към миналото и надеждите и страховете от бъдещето.

Първоначално филмът търси дистанция, но после надделяват възмущението и отчаянието. Не спестява критики на никого, като се започне от отговорностите на ООН.

По време на масовите сцени, които Жбанич реконструира с изобилие от статисти, за да представи множеството бежанци, Аида се опитва психически и физически да ръководи беззащитните маси. Вярата ѝ обаче е изгубена в световна институция, която в Сребреница показва цялата си непоследователност.

Ако е нормално да се жигосва палачът Младич и неговите поддръжници, изненадва яростната критика на Жбанич към ООН, неспособна за каквато и да било реална намеса, която подчертава как хората от Сребреница са изоставени да се оправят сами от самото начало. Няма и следа от онова споразумение, по-точно изнудване, за което развързаните ръце на Младич е цената, която трябва да се плати. ООН и политическите лидери - малодушни и без морал, безучастно наблюдават подготовката на клането.

Страхливите холандски командири игнорират (или се преструват, че го правят) лъжите на Младич. Борис Исакович изиграва силно дяволската му способност едновременно да симулира, успокоява и заплашва. Противопоставен му е полковник Кареманс, когото актьорът Йохан Хелденберг представя като разбираемо объркан, защото просто е негоден да бъде там, където е. Той е лишен от средства, оръжия и подкрепа. Но му лиспва и хитрост и проницателност. Холандското командване на ООН е импотентно и отговорно за европейския срам. Това е подходящо припомнено в началните надписи: „Босна, Европа. Сребреница е на четиресет минути път със самолет от Виена, на два часа от Берлин“.

Режисурата не е банална, ритъмът е нарастващ, актьорският състав е добре координиран и подбран. Над всички се откроява Ясна Джуричич. Очите ѝ са пронизителни, движенията - отсечени. В един момент тя наблюдава през решетка затворените си съграждани. В друга сцена една жена я моли да вземе сина ѝ със себе си. От напрегнатото лице и нервни движения на Джуричич блика лична драма. Аида се състезава с времето, с опита да запази семейните връзки живи в хаоса, дори прибягва до компромиси и фаворитизми заради собственото си привилегировано положение. Ясна Джуричич е великолепна в непрекъснатата динамика на характера си, преследвана от камерата в лабиринтите на бункери, контролни пунктове и бюрокрация.

Ужасът винаги е извън екрана, невидим, разказът уважително спира миг преди да го покаже. Частната драма е универсална и обща. Малките трагедии (като тази на момче, което се опитва да се скрие под женски дрехи, за да избяга от смъртта) стават болезнено лично преживяване. Ближният, и това филмът ясно показва, няколко месеца по-рано е съсед, съученик, колега или стар приятел, на чието страдание ставаш съпричастен.

Операторката Кристин А. Майер следва стила на режисьорката, умело използва масите, за да пресъздаде гигантската касапница от онези дни, страданията на хиляди хора, останали без вода, храна и здравни услуги, преди да бъдат изпратени на клане. Към края на филма има жесток и много кратък кадър, който улавя универсалния ужас от гражданската война. Точно преди касапницата камерата хваща балкона, на който семейство обядва тихо и изобщо не е развълнувано от случващото се на отсрещната улица.

Двигателят в творбата на Жбанич е майчинският инстинкт, семейството. Филмът е мощен и предава страха, надеждата, ужаса на Аида и на нейните близки. Жените са единствените оцелели през този ден, за да прекарат следващите години в търсене на останките от съпрузи, деца, бащи в масовите гробове.

„Quo Vadis, Аида?” е филм на паметта и за паметта. Нищо не се променя в историята.