ПРИЗРАЧНА ИСТОРИЯ – ОЧАКВАНО НЕРАЗБРАНО АВТОРСКО КИНО


от
на г.

ПРИЗРАЧНА ИСТОРИЯ – ОЧАКВАНО НЕРАЗБРАНО АВТОРСКО КИНО

„Призрачна история“ е истински образец на авторското кино – подобно на „Дървото на живота“ (2011, реж. Терънс Малик) и „2001 Космическа одисея“ (1968, реж. Стенли Кубрик), филмът на Дейвид Лоуъри е създаден, за да предизвиква и буди в зрителското съзнание – картини, видения, асоциации, той не обяснява какво е космология, екзистенциализъм или метафизика, тъй като се предполага, че зрителят е мислещо същество, което само трябва да стигне до заключения и равносметки на базата на собствените си познания, без да има необходимост от помощни видеоматериали, поместени в Ютюб, озаглавени „Краят на „Призрачна история“ – обяснен“.

92-минутното философско киноразсъждение на Дейвид Лоуъри е историята на всичко, което ще видите пресъздадено по съвсем друг начин от голямо холивудско студио или по-скоро въобще никога няма да видите. Това не е нито вълнуваща трилър мелодрама като „Дух“ (1990, реж. Джери Зукър) или пък ярка картина на нетленния живот на душите в отвъдното като „В какво се превръщат мечтите“ (1997, реж. Винсънт Уорд); не се родее по никакъв начин и със „Сиянието“ (1980) – хорър шедьовъра на Кубрик по едноименния роман на Стивън Кинг. Традиционната драматургия, в която зъл дух обитава място на жестоко и кърваво престъпление, обладан от желание за отмъщение, отсъства в „Призрачна история“.

Кинотворбата дори не е традиционен независим филм, продуциран специално за кинофестивала в Сънданс, където селекцията е фокусирана върху теми, касаещи тежките социални проблеми на модерната американска цивилизация, които нямат нищо общо с розовите американски мечти, продуцирани като на поточна линия от големите холивудски студиа. „Призрачна история“ е трудна за изтърпяване авторска творба, пресъздаваща един мъчен призрачен екзистенциализъм – т.е. съществуването на дух, преминал отвъд или по-скоро заклещен в някакво транзитно състояние между света на живите и този на мъртвите. Историята на призрака на C. (Кейси Афлек) започва още в настоящето му на професионален музикант, страхуващ се от емоционално обвързване с неговата партньорка - М. (Руни Мара). Моментът, в който C. прави решаващата крачка напред, е белязан от трагична и нелепа автомобилна катастрофа, в която той загива на метри от входа на дървената южняшка къща, която обитават с М. – някъде в Далас, Тексас. В следващия момент се озоваваме в моргата, където духът му се отделя от тялото и преминава в нетленно състояние – тук Лоуъри прибягва до буквалисткото творческо решение, в което духът е представен от човешки силует, наметнат с бял чаршаф – с два отвора за очите. И макар този похват да е абсурдистки, той помага на филмовото повествование да се дистанцира от „стандартния хорър призрак/дух“, като помага на драматургията да се развива по далеч по-различен начин от едно подсилено от специални ефекти преднамерено стряскащо призрачно присъствие. Всъщност, като се замисля, зрителското ни съзнание от последните трийсет години е моделирано доста успешно от комерсиални филмови истории за духове и ние, гледащите, очакваме определен и много конкретен призрачен фенотип/персонажен прототип – призраците в казионните хорър филми винаги могат да преминават през стени и заключени врати, разтварят се във въздуха и откровено притежават всички онези клиширани характеристики, които можете да очаквате от този жанр. Всъщност, както и „А24” са обявили на стената на своя туитър акаунт, „Призрачна история“ е „космическа любовна история за Времето и величието на нашето същество“, дори е пояснено – „това не е хорър или постхорър филм“. 

Призракът на С. обаче обитава съвсем различен от очаквания стандартен хронотоп – той по-скоро е заседнал в нещо като чистилище, принуден да наблюдава живота на М. след неговата физическа смърт, както и съществуването на последващите обитатели на жилището. Преминалата му отвъд човешка душа е попаднала в междинно състояние между този живот и следващия (известно в тибетския будизъм като бардо). Това е и моментът, в който, след като линейната драматургична линия се изчерпва, зрителят да попадне в една своеобразна въртележка от цикли, в които киноразказът се връща назад към корените – в момента на раждането на модерната американска цивилизация, потопена в кръвта на първите бели заселници, отнели все пак насилствено родната земя на червенокожите индианци. Макар и неразбираем, този епизод има своето място в съзнанието на душите, обитаващи Северна Америка – в това число и на С., който е наследил корените на предците (европейските заселници в Северна Америка), потопени в невинна кръв. Тук се прокрадва както оригинална авторска идея, така и отглас от историческата вина, която неминуемо наследниците на белите заселници носят дори и след гроба – там, където несъзнаваното, описано от К. Г. Юнг, е истинско съзнателно съществувание на душите. В това междинно състояние духът на С. става свидетел и на бъдещето, където след разрушаването на човешкото му местообитание се изгражда типичен американски корпоративен метрополис – небостъргачи от стъкло и желязо, обитавани от безименни души, приковани в едно сиво бездушевно съществуване. Камерата на Андрю Дроз Палермо превежда зрителя през всички тези сцени бавно и в съзерцание, където духът на С. наблюдава отражението на еоните в линейното човешко време, което традиционно разбираме като последователността на минало, настояще и бъдеще.

Любопитен факт, е че филмовата творба на Лоуъри е квалифицирана именно като постхоррър или нов артхорър – вероятно това са поджанрови категории на филма на ужасите – интересни критически оценки, които се опитват да рамкират филма в жанрове, които е дискусионно да се каже дали въобще съществуват. Ако трябва да категоризираме жанрово творбата на Лоуъри, тя по-скоро принадлежи към някакъв нов вид – авторски магически реализъм, в който свръхестественото е представено идиосинкратично. „Призрачна история“ по-скоро е повлиян стилистично от „Чичо Буунме си спомня своите няколко живота“ (2010, реж. Апичатпон Верасетакул) с неговите метафизични търсения и законите, които управляват екзистенца на душите и прехода им от този към онзи свят. Самият Лоуъри признава, че творчеството му е вдъхновено от Верасетакул, както и от филмите на Цай Минлян - видим похват, многократно използван в „Призрачна история“, са дългите мастър кадри, често срещани в творбите им, особено в моментите, включващи съзерцание. Ако трябва обаче да съпоставим „Призрачна история“ с подобна идиосинкратична филмова творба, която разглежда човешкото съществуване като гранично състояние между и по-скоро космическа проява, проектирана едновременно чрез душата в нематериалния свят и чрез тялото в материалното съществуване през призмата на свръхизмерната Вселена - това без съмнение е шедьовърът на Малик „Дървото на живота“. Авторският подход към драматургията и философските търсения на Малик без съмнение намират своя отглас и в „Призрачна история“, макар че филмът на Лоуъри е далеч по-суров и стихиен както във драматургично отношение, така и при естетиката на кадъра. Именно такива сурови творби поддържат киното като изкуство живо – историята му помни не една нова вълна и нов реализъм, дори се сещам за суровата естетика на творците зад Догма’95, защо ли?

ТЕМА НА ФОКУС: ФЕНОМЕНЪТ „А24”