Филмите на ужасите винаги са заемали гранична позиция в историята на киното. Между „високото“ и „ниското“ изкуство историята на жанра е белязана от борби за легитимация и поредица абдикации. Затова и не е изненадващо, че през 2015 г. „Вещицата“, дебют на Робърт Егърс, продуциран от „А24“, накара критиците да заговорят за нов тип „извисен“ (elevated) хорър или даже постхорър. Заглавието се концептуализира до размерите на академичен феномен, разчитащ на формални характеристики в атмосферата си вместо на обичайните за жанра похвати (монтаж и рязък преход между епизоди, кадриране с цел зрителят да наблюдава целия заден план, и музика, задаваща съспенса). Още тогава става ясно, че определенията за този „нов жанр“ разчитат на опростяване. Разбира се, поощряването на иновативната форма е от значение, но „Вещицата“ не е нито първият, нито последният отличаващ се от „канона“ хорър филм. Именно хомогенизирането на канона и обещанието за една по-софистицирана версия на проблематичния с жестокостта си жанр позволява на маркетинг стратегията на „А24“ да мистифицира и след това брандира тази лустросана вариация на хоръра.

Качеството на продукцията никога не е билo препятствие за хорър филмите. От най-ранни времена („Кабинетът на доктор Калигари“, 1920) режисьорите и сценографите експериментират с ефекти и костюми дори в най-нискобюджетните филми, когато тези усилия са разчитали на прости трикове като приглушено осветление. Популярността също не е била проблем – хорърите винаги са били гледани, привличащи аудитория дори на цената на скандала. Трудната за преодоляване преграда е свързана с маркетинга (колко хорър филма са печелили големи награди?), както и с имиджа, който дистрибуцията на такива филми носи. Предварителната работа по рекламирането и пиар кампанията на филма – това са истинските бели петна за жанра, и несъмнено това е причината дълго време да съществува отцепен, лишавайки се от досега с нови публики, за сметка на верните си фенове. „А24“ решава да промени това и идеята за промотирането на новия вид хорър цели да закърпи разрива между фен база и нови пазари. Така маркетингово решение се представя като реабилитация на един иначе нисък жанр, а директно последствие от подобна ексклузивност е издигането на режисьорите до култов статут. Това, което се случва сега на Робърт Егърс и Ари Астър, е нещо, което историята на хорър жанра познава, така или иначе, в лицето на Уес Крейвън, Джордж Ромеро, Дарио Ардженто и мнозина други.

Очевидно е, че „А24“ има тези маркетингови цели предвид още когато през 2014 г. купува правата за разпространение на „Бивни“, първия от „Нордическа трилогия“ на Кевин Смит, но този избор не се оказва печеливш. За разлика от „Вещицата“, който дебютира с огромен успех на фестивала в Сънданс, „Бивни“ не успява да впечатли критиците в Торонто, но въпреки това „А24“ купуват правата за широко разпространение в рамките на САЩ. Финансовият неуспех на „Бивни“ и последващият бум след „Вещицата“ доказват, че студиото се е поучило от грешката си и рафинира идеята за новия тип хорър, който ще се превърне в негова запазена марка.

Безспорно решенията на „А24“ за закупуване на разпространителни права са базирани или на вече налична фен база, или поне на възможна симбиоза между симпатия и ексцентричност. В случая на „Бивни“ изборът е продиктуван от фигурата на Кевин Смит, чиято кариера започва от нулата. Петдесетгодишният режисьор е известен също като актьор, писател, комедиант и автор на комикси, а самият той, без формално кинообразование, посочва за вдъхновители имена като Ричард Линклейтър и Джим Джармуш. Въпреки това тези референции няма да помогнат на непознатия читател да разбере с какво си има работа.

Сценарият на „Бивни“ е провокативен, а кастингът – напълно удачен. Кучешкият поглед на Джъстин Лонг в съчетание с припряните му жестове впечатляващо го преобразяват в наглия Уолъс (почти римувано с английската дума за морж - walrus), а звездата на филма е безспорно Майкъл Паркс (любимец на Тарантино) в ролята на бохемския рентиер Хауърд Хоу, някогашен другар със самия Ърнест Хемингуей. Напрежението между двамата герои се дължи на химията между актьорите, които въплъщават чудесно разликата между поколенията, и полето на срещата им дава заглавието на филма.

Смит описва „Бивни“ като личен проект, далеч от всякаква политическа ангажираност, абдикиращ от етика и социални проблеми, по-скоро „странно малко филмче“. Доколкото границата между хорър и комедия се размива постоянно, тази аполитичност не прави добра услуга на филма. В продукция, която не може да се реши на жанрова смелост, подобна творческа леност може да намери резултат само в болезнено среден филм. И да, „Бивни“ дори не е наистина лош филм, тъй като и идеята, и изпълнението са на ниво за среден филм. Личи си, че продукция, заснета за две седмици, с изключително малък екип и шегаджийски залог, не бива да предявява големи претенции. Но въпреки това сцената, в която камерата за първи път показва преобразения Уолъс, е режисирана по смразяващ начин. С минималистичния набор от ъгли на камерата, кадриране и един рязък преход, разкриващ моржочовека, „Бивни“ може да си извоюва името „хорър филм“ с един-единствен кадър. Но това, разбира се, далеч не е достатъчно нито за съвременната публика, нито за маркетинг екипа на „А24“, които предвкусват новата доходоносна ниша на постхоръра.

Безспорно доверието, което Смит събира като обществена личност, е впечатляващо. Историята на „Бивни“ е повод за немалко статии – подкастът на Смит (Смодкаст) разнищва история от британския сайт за обяви Gumtree, в която хазяин търси наемател, който да облича костюм на морж в замяна на престоя си. Обявата се оказва фалшива, но Смит е толкова добър в разтягането на локуми, че предприемаческият му нюх вижда в това сюжет за филм. Като барометър за успеха на една такава продукция Смит решава да използва вече наличната си публика и Twitter. Хаштагът #WalrusYes му донася одобрението, от което се нуждае, и филмът е налице. Няколко години по-късно „Бивни“ е напълно зарит в архивите на „А24“ и дори звездното присъствие на Джони Деп в последния половин час от филма не успява да го съживи, нито пък неуспешното му продължение - Yoga Hosers. Фантомната идея за „висок“ хорър почива върху елитистката презумпция, че даден жанр има смисъл само когато бива разделен между „добри“ и „лоши“ представители. Макар портфолиото на „А24“ да удря джакпота с филми като „От плат и кръв“, „Убийството на свещения елен“ и най-новото попълнение - „Света Мод“, и да промотира режисьори с независима визия за това какво може да бъде един хорър филм, цената, която се плаща за подобно въздигане, е прекалено голяма спрямо демократичния залог на хоръра като достъпно, макар и перверзно удоволствие.

 ТЕМА НА ФОКУС: ФЕНОМЕНЪТ „А24”