Ето ни пред един филм на кинокомпанията „A24“, който се радва на специално внимание с номинации и награди от различни критически асоциации. Залага на особен вид съспенс – смесица от комично, пошло и драматично в, общо взето, пребродени за киното сюжетни територии.

Адам Сандлър за първи път е смешен не защото се прави на смешен. Собственик на магазин за бижута и украшения, героят му Хауърд е бит, събличан, унижаван, мамен. Но той самият е една безкрайно ниска топка – съвременен мошеник, тип „търчи-лъжи“, достатъчно упорит и последователен в измамите си, за да му се случва даже и да печели от време на време. Притежава някаква патологична страст да успява, без да спазва каквито и да е правила или да проявява почтеност и в най-малка доза. Страстта му обаче е висока топка – обича до смърт баскетбола и най-вече да залага на резултат, на конкретен играч, на отделни детайли и събития от мача, за да си доставя адреналин, който не може да се сравни с нищо друго. Това му действа терапевтично – обграден от хора, които го мамят или биват мамени, които искат да го убият или накажат, той вижда живота като поредица от опасни залози, на които няма как да устоиш.

Жалки и дребнави са воплите му, че само той работи, а съдружниците, колегите и дори любовницата му благоденстват само поради неговите усилия и машинации. Това изглежда толкова човешко, от една страна, и толкова странно - от друга. Авторите на филма (братята Бени и Джош Сафди) сякаш са въвели в употреба цялостната съмнително комична кариера на актьора и се опитват трудолюбиво и в нюанси да пресъздадат образа на един модерен негодяй, издигнал се до позицията да лъже силни, жестоки, известни или глупави хора почти безнаказано.

Филмът започва с кръв около един нешлифован къс диамант, минава през кичозни украшения от шлифовани, които героят на Сандлър продава със симпатична доза самоирония, и ни сервира преди кървавия край един разкриващ монолог на героя. Там Хауърд представя своя свят на лъжи и пладнешки измами като портативен модел на успеха и дръзновението, който може да се съотнесе и към спорта. И то спорта, побрал толкова престиж, способности и пари в себе си – баскетбола.

Наглият търговец, дегизиран с очила и малка, понякога настръхнала брадичка, разкрива с неочаквана искреност пред една от най-големите баскетболни звезди вдъхновението си – случайността в успеха, поемането на риск, липсата на страх, предвиждането на свръхпобедата и свръхпечалбата са мотивацията и есенцията на живота въобще.

Хауърд се чувства не просто играч, чувства се завършена звезда в своя собствена вселена, където с един дълг трябва да покрие няколко предишни, с една лъжа трябва да прикрие няколко други, и всичко постоянно е на ръба тотално да се разпадне като огромна къща от карти. Персонажът знае колко е жалък в очите на околните, но той не живее за тях, а за себе си и за поредната доза адреналинова инжекция, която ще си достави със следващата схема, замислена в един миг на бесния ритъм от ежедневието му.

Е, финалът на „Нешлифовани диаманти“ има силата на удар с чук и завършва с милиони и кръв, за да напомни, че съществуват много видове игри, не само тези с топка. Съществуват и много начини да се окажеш губещ, дори при точен залог. Елегантно, с някаква многословна парабола, сякаш цялата история на света е отречена и отхвърлена като блудна и порочна. Тези, които не вярват на героя, вярват в още по-съмнителни ценности. Но и самият Хауърд не е човек, който ще дели с някого печалбата си.

Става въпрос за определено интересен основен персонаж – несимпатичен, нечестен, но безразсъдно смел, борбен и пробивен. Досущ като мнозина, които виждаме постоянно в реалността и които често ни изглеждат като победители в своята игра. Никакви скрупули, никаква отстъпка от целите. Детайлно обрисуван, Хауърд е поставен в една малко претенциозна морална рамка с началото и финала на филма. Но тя има и леко изместено въздействие с желанието на авторите да обърнат толкова сериозно внимание на протагонист, който изглежда като някакво дете. Абсолютен инфантил в свят и среда, която го превъзпитава и наказва във всеки миг на екрана далеч по-канонично от авторите.

Доказателство за силата на изпълнението на Адам Сандлър е, че Хауърд успява да предизвика симпатии във втората половина на филма независимо от всичко, което е извършил дотогава. В преднамерено напрегнатия и изнервящ ритъм на действието, с който братята Сафди принуждават зрителите да усетят стреса на героя, се промъква някаква особена сантименталност. До един момент изглежда невъзможно да съчувстваме на този фанатичен изменник, но накрая се налага да приемем, че философията му вече ни е поне малко по-близка.

Има два любопитни и неочаквани женски образа около Хауърд, които изразяват именно отношенията на зрителите към образа – пълната погнуса от страна на съпругата и лъкатушещата фенска преданост на знойната любовница.

„Нешлифовани диаманти“ си извоюва висок авторитет сред зрители и критици, подвеждайки и двете страни с някаква грижлива психологическа достоверност. А като едно от най-успешните и високооценените заглавия в каталога на „A24“ филмът напомня, че всеки актьор може да бъде внезапно преоткрит и преоценен от публика и критика при правилната роля. Адам Сандлър събра немалко награди за актьорско изпълнение и постави критиците в необичайното положение да го харесат и поощрят – макар че и друг път е загатвал заложбите си в драматични роли. „Нешлифовани диаманти“ може и да си остане върхът в кариерата му. Един преднамерено нешлифован филм, за ценители.

ТЕМА НА ФОКУС: ФЕНОМЕНЪТ „А24”