Ако Холивуд, най-общо казано, промотира и брани американската мечта, въпреки все по-очевидната ѝ несъстоятелност на фона на ценностната криза, в която се намира северноамериканското общество, то така нареченото независимо американско кино непрекъснато я поставя под въпрос. Продуцентската компания „А24“ с целенасочената си фестивална и дистрибуционна стратегия успя да разпръсне скепсис и сред по-широка публика, може би най-вече с драмите за подрастващи като „Купонджийки“ (2013) или „Проектът Флорида“ (2017). В тях всяка смътна надежда, че успехът и благоденствието са обозрим хоризонт за днешните млади, е посечена в зародиш.
„Минари“(2020) – един от най-новите филми на „А24“, който тръгна с овации от миналогодишното издание на фестивала в Сънданс, спечели „Златен глобус“ за най-добър чуждоезичен филм и бе номиниран за „Оскар“ в шест „редовни“ категории – пренаписва американската мечта през гледната точка на интергриращия се имигрант. Чуждоземецът, който докато се бори да се напъха в американския идеал и да заживее като местен, я претворява по свой аршин и пренася собствените си културни реалии на нова територия, а капсулираната му паралелна среда остава непозната за заобикалящия го свят. Това е принципно новаторска интерпретация на американската мечта и се вписва изцяло в стила на „А24“, докато същевременно разширява полето им на обществено наблюдение. Отчетлив приоритет на студиото е да разчупва отъпкани модели и да обръща поглед към широко непредставени обществени групи, поддържайки мултикултурализма в американското кино, а заедно с него и левичарския си имидж. След „Сбогуването“ (2019) на родената в Китай, но израснала в САЩ Лулу Уан, където действието е пренесено от втората родина на родна земя още в началото и превръща филма в американска продукция с китайска идентичност, „Минари“ пренася корейската идентичност на американска територия и наднича в един от многото микросветове, които тя побира. Режисьорът Лий Айзък Чун – американец по паспорт и кореец по произход – всъщност разказва историята на семейството си, което се заселва в САЩ през 80-те, подобно на много други корейци през това десетилетие, които не успяват да се адаптират към светкавичната индустриализация в Южна Корея след Корейската война през 50-те, известна като „чудото на река Ханган“.
Корейско семейство с две деца пристига от Калифорния в Арканзас, за да се нанесе в каравана насред поляна в нищото. По инициатива на нахъсания баща, чиято мечта е да развие ферма за корейски зеленчуци и да ги продава на местната диаспора. И за тих ужас на майката, уплашена от отдалечеността им от цивилизивания свят и медицинската грижа за сина им, който страда от сърдечен порок. Животът ги завърта в кръговрат от сизифов труд, самота и неудовлетвореност; несъгласията прерастват в скандали. Известна утеха за майката носи бабата, която идва от Южна Корея и първата ѝ работа е да засади семенца от адаптивната и издръжлива азиатска билка минари, символна за корейската кухня и преноса на културните корени. За децата, формиращи се като американци в училищната среда, присъствието на бабата е по-скоро объркващо, защото не е „като другите баби“: учи ги да играят на карти и подкокоросва момченцето да тича и вилнее въпреки медицинските предписания. Вменява им чувство на свобода с жизнерадостта на жена, която се радва на всеки един миг, защото отдавна вече брои дните. Когато получава инфаркт и здравето ѝ рязко се влошава, крехкото семейно скеле, държащо се на утопичната мечта за материален просперитет, рухва в синхрон. И само драматичната и безвъзвратната загуба на перспективата за успех завръща семейството към сплотеността; към осъзнаването, че единственото имане, което имат, е заедността. Остава им и полянка в гората с покълнало минари.
Любопитният парадокс в „Минари“ е, че побира в едно мултикултурност и консерватизъм. Добавя нотка глобализъм в, общо взето, себевтораченото американско кино с история за външни на обичайните му вълнения герои, докато в същото време го отрича, рисувайки скептичен портрет на интеграцията, поради невъзможността за културна асимилация. Тази дуалност се отразява и на стила на филма. Докато тематично „Минари“ е стъпка напред за културното разнообразие в репертоара на студио „A24“, изразните средства са по-скоро традиционни: повествованието е линейно, обстоятелствено и с динамиката на телевизионна семейна сага, което на моменти отегчава, а образността е банално илюстративна, макар и подправена с ярка цветова палитра и фокус върху ослепително зеленото, създавайки визуална асоциация със „страната на утринната свежест“, както често е наричана Корея. Подобно на Лулу Уан в „Сбогуването“, Лий Айзък Чун успешно въвежда азиатска гледна точка в американското кино, но естетиката и филмовият език, които прилага, остават по англосаксонски прагматични. Източната чувствителност е преведена на западен език, асимилирана и пригодена за местна консумация. Вследствие на което „Минари“ е по-скоро познавателно, отколкото емоционално преживяване въпреки силата на екзистенциалното си послание.
ТЕМА НА ФОКУС: ФЕНОМЕНЪТ „А24”