ПОНЯТИЕТО "УСПЕХ" В БЪЛГАРСКОТО КИНО

SUCCESS STORY, ПРОИЗВЕДЕНА В БЪЛГАРИЯ

Хлъзгава категория е успехът, особено в изкуството. А на киното, опитващо се да е полет на духа, докато е нагазило с двата крака в изчислената територия на аудиовизуалната индустрия, не му е отредено да ѝ се изплъзне. Неизменно обвързан с икономически ползи и властови позиции, „успех“ е модерен термин и като такъв приляга на модерната природа на киното. Измерваме заслугите му през касови постижения или фестивални награди, в цифри и овации, но те невинаги са реципрочни на естетическите му качества. И не е ли всъщност най-устойчив успехът на киното, когато образите, репликите, прокараните през тях послания предлагат различни ракурси към света наоколо и после се утаяват в душите и паметта на гледащите независимо от пазарно-фестивалния резултат?

Стойността на киното в качеството му на художествен продукт е интелектуална, естетическа, социална и политическа. Освен търговска. И тя зависи от степента, в която представянето му пред обществеността поражда дебат, оставя следа. Отделни филми събития дори успяват да напуснат тясната категория „кино“ и да съществуват като обществен феномен, който изисква мобилизиране на хуманитарните науки за тяхното изучаване.

С настоящия първи тематичен брой на "Българско кинообщество" се опитваме да разберем какво значи „успех“ в българското кино и как понятието се прилага на местна почва. И редом с разнообразните му измерения да се огледаме отблизо в съвременните ни филми, които според различни критерии докосват, флиртуват, кичат се с успех. Или пък го употребяват като трамплин за следваща изява. В малки страни с малък пазар като България да говорим за комерсиален успех, е комично, защото никоя мащабна продукция не би могла да се самоизплати, камо ли да забогатеят авторите ѝ с приходи от билети. Повече приляга категорията „зрителски“, но и тя се изплъзва бързо в дигиталната ера, в която преброимите салонни посетители отдавна не са показателна бройка за зрителите, гледали един филм, при наличието на непреброимите вече легални и нелегални онлайн платформи за гледане. По тази причина избрахме да анализираме филмите по-скоро като динамични артефакти, отколкото като пазарни продукти – от една страна, през призмата на тяхното индивидуално взаимодействие с успеха, а от друга, включвайки критична оценка за контекста, в който са създадени.

Подборът от дискутирани нови български филми не претендира за всеобхватност и изчерпателност, нито пък анализите се стремят към твърди дефиниции за това „що е успех“. Подходът е по-скоро херменевтичен (по Ханс-Георг Гадамер): за да се разбере отговорът в един текст, трябва да се открие въпросът или възможните въпроси, а пък за тяхното откриване трябва да е налице разбиране за контекста. Както и за да разберем цялото, трябва да разберем частите. В този смисъл, вместо да класифицираме по заслуги и да обсъждаме непременно „най-успешните“ български филми, предпочетохме да поразсъждаваме над различните измерения на успеха – формален и тематичен, – в които те пребивават.

Устрем към най-буквалното му лице откриваме в мейнстрийм „кандидати за слава“ като Диви и щастливи и Пепел върху слънцето, които се манифестират като демократично ориентирани към широката публика. И докато копират директно холивудския модел, стоят бутафорно в местна среда. Със сходна амбиция е и обявеният за най-гледан за 2019-а български филм с 91 хил. зрители Завръщане, който вероятно печели по точки с по-плътния си сценарий и „родолюбив“ контекст, избирайки стария Пловдив красноречиво за декор. На полираната им лайфстайл визия сякаш се плези инди експериментът Дани. Легенда. Бог: криво огледало на едно „освободено“ от граници, законност и ценности общество с чалгаризирани критерии за успех и сурогатна култура. Антипод им е и роуд мувито из панелна София Уроци по немски, в който емиграцията е закъснелият шанс за успех за етикетирания като неудачник по всички параграфи герой на Юлиян Вергов. Ключът към успеха сред публика и критика на Писма от Антарктида (местен) и Ага (международен) са универсалните интерпретации по темата за семейството, а 3/4 и Далеч от брега се вглеждат в не по-малко опияняващия му първи братовчед – провала. Една тенденция се откроява, с малки изключения. Филмите, правени за местна публика, имитират чужда реалност, представящи я за своя. Други, мислени „за навън“, преувеличават българската или директно я избягват. Чете се комплексът на малката нация, която неизменно преживява себе си през чужди очи, а заедно с това и разбирането си за успех.

Коментираме също фестивално-институционалния успех на Ирина и Котка в стената на фона на по-широк анализ на често консервативните селекционни политики на международните форуми. И стратегическия нюх зад Февруари, който осигурява на филм със съмнителна стойност търсения международен път. Докато в Мълчание с достойнство става дума за кино от световна класа, останало заключено с години. А в пространен разговор с киноведа и продуцент Мила Войникова – своеобразната теоретична рамка на броя – стигаме до извода, че не успехът, а идеята трябва да се преследва на всяка цена.

11-те текста от пилотния ни тематичен брой посвещаваме на тазгодишния Ден на българското кино, 13 януари, когато празнуваме 106 години от премиерната прожекция на първия български филм Българан е галант на Васил Гендов – фактологично и естетически спорния, но несъмнено успешен пионер на киното ни, вероятно поради липса на особена конкуренция в онези времена. Век по-късно българското кино е част от глобалния филмов процес, което предполага по-широко поле на изява и по-високи критерии за успех. И макар формално то никога да не е било по-успешно, отколкото сега, този външен поглед го невротизира и парира смелостта му да заяви собствена идентичност – като тази на румънското или на грузинското кино например. Всъщност същинският успех е в умението за автентично себеизразяване. Зрителите и наградите са само следствие.

Приятно четене!

ТЕМА ВЪВ ФОКУС: ПОНЯТИЕТО "УСПЕХ" В БЪЛГАРСКОТО КИНО

ЗАВРЪЩАНЕ