През 2020-а, едва 38-годишна, родената в Пекин Клои Джао разклати холивудското статукво и преоткри стилистиката на т.нар. кино “по пътя” с третия си пълнометражен филм “Земя на номади”, който ѝ донесе и първи "Оскар" за режисура. Фактът, че наградата ѝ бе едва втората в историята на Академията, присъдена на жена в тази категория (след Катрин Бигълоу, която наруши мъжката доминация през 2008-а с “Войната е опиат”), ни накара да следим с повишено внимание следващите ѝ проекти и ето че един блокбастър флирт с Marvel по-късно отново я откриваме в познатата и много по-присъща на творческия ѝ темперамент територия на интимната драма.
Надхвърляйки контекста на Елизабетинската епоха и умишлено странейки от едностранчивата културна конотация, в която обикновено се обсъжда Шекспировата фигура, режисьорката поднася своята минималистична, инспирирана от трансценденталните практики на източната философия версия за живота и изкуството на великия английски бард. Обитаваща вездесъщото пространство между факт и фикция, където възприятието не разчита на сетвата, а идва като естествен резултат от задълбочено съзерцание, тази присъща повече на вълшебната приказка, отколкото на класическия филмов биопик “ничия земя” е почвата, върху която избуява сценарият на “Хамнет”. Написан от Джао в сътрудничество с авторката на едноименния литературен първоизточник – Маги О'Фарел, той преплита реални исторически данни от живота на Уилям Шекспир и Агнес (Ан) Хатауей като тяхната женитба, раждането на трите им деца (Сузана и близнаците Джудит и Хамнет) и ранната смърт на сина им вследствие на върлуващата по онова време бубонна чума, с въображаемите обстоятелства, вдъхновили една от най-често поставяните и препрочитани Шекспирови трагедии – “Хамлет”.
Както немалко епични истории, тази също започва тривиално: бедният, но добре образован Уилям (Пол Мескал) с неохота “отработва” един от многото дългове на своя баща, преподавайки латински на децата в заможно фермерско семейство в близост до Стратфорд на Ейвън, когато забелязва доведената голяма дъщеря Агнес (Джеси Бъкли), набедена от местното суеверно простолюдие за “горска вещица” заради ексцентричния ѝ произход и задълбочените ѝ познания по билкарство. След наелектризираща първа размяна на впечатления и един вълнуващ преразказ на легендата за Орфей и Евридика (която ще навърже в символична нишка темите за жертвоготовността, силата на любовта и желанието да спасиш най-милото си от царството на мъртвите от тук до финала), привличането помежду им се разгаря и бързо прераства в предложение за брак. Изненадващо, то идва от Агнес, която смущава порядъка в дома на семейство Шекспир със своята непоколебима готовност да посрещне последствията от връзката си с Уилям без скрупули и напук на общественото мнение, което – ще научим бързо – е нещо типично за натурата ѝ: тя е първична, неудържима и нерафинирана емоционална стихия, която не се страхува да изпита всяко чувство докрай и предпочита да живее в хармония със законите на природата, а не на обществото. Уил е нейният антипод и гръмоотводът, който единствен може да улови необузданата ѝ енергия и да я “заземи” в семпло, но равнопоставено брачно съдружие. Неговите конфликти са основно вътрешни, стремежите и мечтите му – скрити, но в крайна сметка Агнес е тази, която предусеща разпукването на таланта му и го насърчава да замени сигурното, но лишено от вдъхновение съществуване в провинциален Стратфорд с кипящия живот на Лондон.
Ние обаче оставаме заедно с нея край река Ейвън, където времето е подвластно на естествените кръговрати, където лечебните церове се “подправят” с древни англосаксонски заклинания, а животът и смъртта влизат в схватка за надмощие още от люлката с хъса на алчни комарджии. В този магичен свят на символи, предзнаменования и видения, където ритуалите са неизменна част от простичката рутина на ежедневието, а измерението между “отсамното” и “отвъдното” изглежда физически достъпно, присъствието на набиращия слава като поет и драматург остава на втори план и се усеща само в деликатни, органично вплетени в сюжета асоциации. Разпознаваме мотиви и влияния от творбите му в игривата размяна на самоличности, с която близнаците се опитват да объркат родителите си, или с импровизираната “постановка” на “Макбет”, в която децата рецитират реплики на трите вещици от пиесата със саморъчно сглобен реквизит от домакински пособия. Като в лоша поличба обаче изречената на глас фраза „Нещо зло се задава“ сякаш ознаменува края на семейното щастие и се материализира в предупреждение за истинска трагедия. Чумата пристига неканена в идиличен Стратфорд и покосява Джудит почти мигновено. За да я спаси и да убеди дебнещата Смърт да прибере него вместо това, брат ѝ Хамнет организира още една, последна смяна на местата, чиито ужасяващи последици дават повод за може би най-емоционално натоварената и брутално натуралистична сцена в съвременното кино. Отдадеността, с която ирландката Джеси Бъкли подхожда към непосилната задача да пресъздаде реакцията от загубата на дете, няма база за сравнение. Всъщност изпълненията на актрисата в епизодите с раждане и смърт (които повече от заслужено ѝ спечелиха "Златен глобус" и "Оскар") са донякъде идентични: и появата на живот, и угасването му отприщват у героинята ѝ нечовешки вик, в който отеква изначалната болка от въпроса за смисъла на съществуването изобщо. Обезумелият поглед на Агнес, в чийто замъглен ум се оформя реализацията за неописуемата преходност на най-скъпото ѝ, прорязва едновременно с библейски гняв и смазващо безсилие, несвързаните ѝ думи са отчаян опит да осмисли най-страшния кошмар на един родител, а последващото приемане на необратимата истина вцепенява със суровия си реализъм. Изисква усилие да минеш през подобна сцена като зрител, но да я преживееш няколко пъти от първо лице и да запазиш усещането за автентичност във всеки дубъл, е нещо повече от чист професионализъм – тук говорим за призвание. И докато интерпретацията на Бъкли е откровено висцерална, Пол Мескал, който също не е чужд на дълбоко драматични роли (“Нормални хора”, 2020; “Под слънцето”, 2022; “Всички сме непознати”, 2023) подхожда към ролята на скърбящ баща с емоционалната интелигентност на своя персонаж, прочут с дарбата да преосмисля житейските превратности чрез изкуството си. Неговата болка се капсулира в строфи, ямбове и междуметия, преди да се отприщи под формата на най-раздиращия екзистенциален текст в световната литература, роден от въпроса: “Да бъдеш или не?”. Непрежалимата загуба на Хамнет вдъхновява петте действия на “Хамлет”, където години след най-голямото си изпитание като родител Уил открива възможност да оспори отреденото от провидението, като пренапише историята за баща и син, преобръщайки ролите им: в неговия “Хамлет” бащата е изгубеният в сенките призрак, а синът обитава материалния свят, изтъкан от плът, кръв и съмнения.
Тлеещата печал, която бавно, но сигурно отчуждава Агнес от съпруга ѝ, я кара да се присъедини с неохота към публиката, изпълваща театър “Глобус” за първото представление на трагичния текст, и заслушани в сложния език, с който пиесата поема към своята завръзка, ние сме склонни да споделим скептицизма ѝ за минута. Какво общо има един мъртъв крал и интригите в двора му с празнотата в сърцето ѝ? Отговорът излиза на сцената заедно с Хамлет – същински двойник на сина ѝ (решението да бъдат ангажирани братята Джекоби и Ноа Джуп за ролите на Хамнет и актьора от Шекспировата трупа, пресъздал образа на датския принц, е плод на гениален кастинг), в чийто юношески плам се оглежда целият възможен потенциал на един отишъл си без време живот. В свободната от условности атмосфера на живото представление неизживяното бъдеще на Хамнет крачи по подиума, гневи се, влиза в дуели и рецитира монолози, увличайки спонтанно и Агнес, и публиката в споделен момент на съпреживяване, където всеки зрител “разпознава” фрагмент от субективния си мироглед в обстоятелствата на сюжета и успява да намери отдушник на своите лични усещания в мълчалив колективен катарзис. Изкуството вече не имитира живота – то извлича най-доброто от най-лошото в терапевтичен процес на преосмисляне и съзидание.
“Хамнет” не би бил и наполовина толкова въздействащ без приноса на младите актьори и в частност – на 13-годишния Джекоби Джуп, който пресъздава едноименния персонаж едновременно с обезоръжаваща детска невинност и съсредоточената сериозност на възрастен, понесъл бремето на съдбата върху плещите си. С неочаквана за тази крехка възраст мъдрост и съзнавайки отлично отговорността, с която е натоварен образът му като емоционален компас на действието, Джуп поема предизвикателството и се отправя смело по бурното течение на роля, която лесно би “потопила” не един и двама опитни актьори.
В хипнотична сплав от класически струнни композиции и модерно електронно звучене музиката на Макс Рихтер въздейства директно върху периферната нервна система, като облича в тоналности иначе неподвластни на описание състояния на душата. Неговото най-разпознаваемо (и най-често използвано в киното) 6-минутно произведение On the Nature of Daylight намира нов контекст в звуковия дизайн на “Хамнет”, издигайки финалната сцена до кресчендо, в което свободно обменят флуиди смазваща меланхолия и жизнеутвърждаващ оптимизъм.
Всички останали филмови компоненти – от композицията на кадрите (и особено онова, което остава извън тях) до изобилието от природни картини, почти недоловимият монтаж и органичната актьорска игра - са така подбрани и подредени, че да изведат напред приказната структура на повествованието с неговите герои, перипетии и поуки, които уж визират Шекспировата биография, а всъщност използват универсалния език на фолклора и митологията, за да изрекат извечни истини.
“Хамнет” не е направен, за да угоди на изискващите акуратност историци и литературоведи. Не е и за театралните фанатици, нито за онези, които упорито ще търсят смисъл и значение в сложните староанглийски рими. “Хамнет” е за всички, които са приели, че животът е неизбежен, неумолим низ от красота и страдание и въпреки всичко продължават да държат сърцата си отворени.
