Роден е в Париж, живее в Ню Йорк. Автор е на четири пълнометражни филма: един документален и три игрални, два от които – с премиери в Кан. Всеки от тях е снимал в различна държава и с колкото се може повече натуршчици: „Карлитос Меделин“ (2004) е поредица от реални монолози в един от най-страшните квартали на един от най-рисковите градове на Колумбия; „Джони Зло куче“ (2008) е с актьорски състав от бивши деца войници от Либерия; телевизионният „Пънк“ (2012) е за момче в парижките предградия, предадено от всички, на които разчита; „Молитва преди зазоряване“ (2017) показва оцеляването на млад англичанин в тайландски затвор. Може би най-известните лица, които е снимал до момента, са алмодоваровата актриса Роси де Палма (в късометражния „Муле“) и Беатрис Дал (като майката на хлапака от „Пънк“) – иначе женските образи почти отсъстват от неговото кино.

Жан-Стефан Совер (1969) е един от най-безкомпромисните, човечни и смели разказвачи в съвременното международно кино. Досега сме се спирали на творчеството му само веднъж – в рецензията за „Безродни зверове“ на Кари Фукунага, черпил с две ръце от „Джони Зло куче“ (тогава още не бяхме гледали късометражката „Към Бог“, за да отбележим, че е копирана и тя). Сега поправяме тази грешка в дълъг презокеански разговор, в който Совер илюстрира някои от най-важните си режисьорски инструменти: любов към хората и към истината, способност да мечтае мащабно, талант да общува приятелски.

Как киното не просто попадна в полезрението Ви, но и стана ваша професия?

Като дете голямата ми страст беше циркът. Единственото, което ме интересуваше: цирк, цирк, цирк. Поисках от нашите да ме запишат в Националното цирково училище, сформирах си мой цирк, по едно време дори пътувах с една малка независима трупа – нямаше друга тема за мен... В училището влизахме във всички роли: на жонгльор, клоун, танцьор, въжеиграч. От 7 до 12-13 години се занимавах с това и твърдото ми убеждение беше, че като голям ще притежавам цирк. Основатели на училището бяха Ани Фрателини и Пиер Етекс: тя – потомка на знаменито семейство на клоуни, той – филмов режисьор, свързан с цирка (неговият „Йойо“ е точно за клоун), и помощник на Жак Тати. Именно Пиер Етекс, от когото бях искрено впечатлен, ми беше нещо като ментор и ми показа връзката между цирка и киното. Покрай него гледах „Клоуните“ на Фелини и „Най-великото шоу на света“ на Сесил Б. ДеМил и огромното ми увлечение по цирка се пренесе и върху киното. В цирковото училище нерядко правеха прослушвания за филми – търсеха деца с по-артистични наклонности. Явих се на няколко, участвах в телевизионни продукции, но не ми хареса да съм пред камерата.

Бях на 13, когато майка ми почина. Баба живееше недалеч от едно парижко кино, в което постоянно вървеше Бергман, и тъй като в сряда следобед оставах при нея, срѐдите бяха бергманови... Да, като учители бих посочил Фелини и Бергман. А в цирковото училище се сприятелих с един от синовете на Алехандро Ходоровски (той тогава снимаше „Бивна“ и помня, че се сдобих с рекламна тениска). През 2008-а на един фестивал в Москва „Джони Зло куче“ взе голямата награда и на следващата година ме поканиха за член на журито. Оказа се, че точно Ходоровски ще е председател – като разбра, че ще летя от Ню Йорк, той ме помоли да пренеса едно копие от „Свещената планина“ и така възобновихме познанството си, станахме приятели. Обичам и него, и киното му. И понякога, като се замисля кой е моят Филм на филмите – непосилно е човек да избере само един, – съм склонен да кажа „Свещената планина“. Толкова е необикновен, изобретателен и пълен с насилие и цирк...

Когато се занимавах с цирк, дните бяха трудни – цирковият живот не е прост и буржоазно уреден, а постоянна битка, – но вечер идваше зрелището, преобразяването, развлечението. Същата смесица от фикция и реалност, която е в основата на моето кино... „Джони Зло куче“ например не е само реализъм: щом видях снимки на онези деца с костюми, с перуки, си казах: „Ето, цирк“. А има и още нещо: циркът е неразривно свързан с тялото, с физическото измерение, което особено ми допада в киното.

И все пак циркът е веселие, безметежност и преодоляване на границите, а вашите сюжети са неизменно за млади хора – момчета – в ситуации на страх и безизходица, на плашеща липса на комуникация, справедливост и дори бъдеще. Какво е отношението между старата Ви любов към цирка и филмографията Ви, посветена на раните?

Дълга и лична история... Ето, току-що завърших сценария на нов игрален проект, озаглавен Addicted to Violence, „Пристрастѐн към насилието“. Истината е, че правя филми като своеобразна терапия, а не само заради обичта си към киното и неговия инструментариум, актьорите и прочее. Чрез киното много и всякакви хора могат да съпреживеят една и съща травма... Отне ми доста време да схвана защо и как ме тегли към определен вид насилие, към личности, белязани от конфронтации и агресия в ранните си години. Това привличане се превърна в зависимост, но то беше и начин да намеря себе си.

Неотдавна – след локдауните и писането на сценария – гледах документалния филм на Ходоровски за психомагията. Харесва ми идеята, че можеш да извършиш някакъв акт, с който да внесеш промяна в подсъзнанието си... Психоанализата говори много на главата, на мозъка, на духа, ако щете, но не и на тялото, а психомагията не го пренебрегва. В края на филма се запитах: добре, а какъв би могъл да бъде моят психомагичен акт? Ей така, за разнообразие. Първото, което ми хрумна, беше да си сложа клоунски грим както някога. Речено - сторено. И нещо се случи в мен. Нещо стана с тялото ми. Много се развълнувах и на следващия ден писах на Алехандро: така и така, не знам твоята интуиция какво ще каже, дали беше добър избор да се гримирам като клоун, обаче нещо стана... А той отговори: „Добре си избрал, но дай още малко. Изкарай три дни в костюм и грим на клоун, след което попитай някое дете какъв подарък иска и изпълни желанието му“. Три дни се носих като клоун и беше чудесно изживяване – друг тип свобода, връщане към детското, сблъсък със себе си...

А дете намери ли се?

Дъщеричката на приятелка, тя е на 7-8 и е с известна степен на аутизъм. Попитах я какво иска да ѝ подаря и тя каза: кукла. Супер, взех кукла, занесох я, а тя, като ме видя с кутията, се сви на пода в зародишна поза и въобще не я отвори. Десетина минути мълча, майка ѝ предложи тя да разопакова подаръка, малката прие и когато извадиха куклата, тръгна един разговор за вътрешното дете на майката, на тази моя приятелка, която е трябвало да загърби почти всичките си артистични занимания, за да бъде с дъщеря си... (Смее се.) Абе, сюрреалистично беше. Но ей на̀ – по такива пътища си обяснявам защо правя филми, защо пътувам, защо си купих къща в Ню Йорк.

Четирите Ви пълнометражни филма са снимани в четири различни точки от света. Какво Ви кара да не си стоите „у дома“?

Да видим как да го обясня. То е същевременно лично, но и изложено в „Пристрастен към насилието“. А и дава всички отговори относно моите филми. Когато бях на 12, бях изнасилен и почти убих човека, който го направи. Травмата е двойна: посегателството срещу теб, но и твоето посегателство срещу другия, макар и в самозащита. В либерийските деца войници разпознах нещо сродно, с тях мигновено почувствах връзка, докато във Франция хора с подобно бреме не намирах. Същото важи и за Колумбия – там отидох с идеята за филм за тийнейджърите наемници на Пабло Ескобар, понеже смесицата от детство и насилие ме привличаше като възможност да разбера себе си. Травматичният спомен те тласка към връщане в опасни ситуации, пристрастява те към риска, адреналина и съответните настроения. Във Франция адреналинът ми липсваше, затова и отидох в Колумбия. Но не само – и в Ирак, в Афганистан, във всякакви места на дискомфорта.

Но това не беше желание за край, а точно обратното, нали?

Желанието беше за споделеност. Като на срещите на „Анонимни алкохолици“ – искаш да си край хора, преминали през същото като теб, за да стигнеш до някакво осмисляне... Още първият ми филм, „Муле“, е за невинна жена, която бива буквално изнасилена от властите [при излишно старателно претърсване след пристигането ѝ от Колумбия - б. р.], но накрая освобождава чувствата си в песен, в представление, в нещо цирково и зрелищно. Та на практика (смее се) аз винаги разказвам едно и също. Киното помага не само да преработиш травмата, но и да гледаш тогава, когато се опитват да те ослепят, да те парализират, да те сведат до нищо. Някога в цирка имах пълна власт над тялото си, а после изведнъж, след травмата... сякаш те лишават от тялото ти, разбирате ли, ставаш сянка. Киното ти предоставя шанс пак да гледаш – през окото на камерата – и да стигнеш до себе си. Заради филмите си се потопих в конфликти, в които се почувствах отново жив.

Винаги съм вярвал, че филмът трябва да бъде житейски опит. Ако за мен той е такъв, значи може да бъде и за целия снимачен екип, и за зрителите. Публиката да стане част от преживяването, вместо да присъства от дистанция на някакво традиционно представяне. Харесвам всепоглъщащото, сетивното кино. Включително като зрител – наскоро гледах „Звук на метал“, който ме хвана точно с възможността да изпитам случващото се на героя, да чувам каквото чува той... Като се замисля [за местата, на които съм снимал], „Муле“ повлече крак: действието се разиграва не в Париж, а на летището (смее се).

Всъщност кога напуснахте Париж и поехте по света?

О, моята рутина е: на всеки десет години – смяна на живота. От 18 до 30-годишен работих като помощник-режисьор във Франция (с Гаспар Ное, Летисия Масон – главно независими филми). На 30 си казах: „Ако искаш да бъдеш режисьор – каквато беше идеята поначало, – време е да се заемеш със собствените си филми“. Продадох всичките си парижки притежания – дом, кола и прочее – и десет години пътувах. Снимах в Колумбия, Мексико, Либерия. След „Джони Зло куче“ имах план за филм в Ню Йорк и се преместих тук. Възнамерявах да екранизирам „Ужасните деца“ на Кокто и за целта ми трябваше запусната къща, така че купих една. В крайна сметка обаче не успяхме да финансираме проекта и отворих бар-кабаре в нея, мой личен нюйоркски цирк (смее се). Миналата година го затворих, защото си беше главоболие. Предполагам, че сега следват десет години правене на филми по нов начин.

Четири пълнометражни филма за две десетилетия: имаше ли възможност и желание за повече?

С удоволствие щях да направя и повече, но проектите ми са сложни за финансиране. И става все по-трудно – струва ми се, че в днешно време филм като „Джони Зло куче“ изобщо нямаше да събере бюджет. Да не говорим, че темите ми не са сред най-вървежните. Доста идеи отпаднаха през тези две десетилетия. Откакто съм в Щатите, получавам много сценарии и някои се опитвам да задвижа, но не стигам по-далеч от предварителните проучвания. Снимачният процес е реално 20-25 дни, обаче подготовката е наистина дълга – ето, три години след „Молитва преди зазоряване“ още съм в подготвителната фаза на следващия филм, Black Flies [разказ за живота на медиците от Бърза помощ с Шон Пен и Тай Шеридан в главните роли - б. р.].

Като режисьор аз съм нещо като преводач на ситуации: нямам опита на детето войник или на тайландския затворник, но имам киноопита, който ми позволява да разкажа техните преживелици. В този процес се старая да съм реалистичен и автентичен, да не имитирам. Например в Либерия. Отидох на място да разуча, да разговарям. Страната тъкмо излизаше от гражданска война и Матийо Касовиц, тогавашният ми продуцент, каза: не, абсурд е да снимаш там, иди в Сенегал или на друго безопасно място. Децата обаче казаха: чакай, това е нашата история, искаме ние да сме в нея. Същото беше и с тайландските бивши затворници – държаха да покажат през какво са минали. След прожекцията на „Молитва“ в Кан публиката аплодира на крака. Аз седях до Кенг, който е прекарал зад решетките петнайсетина години и с татуираното си лице веднага плаши, викаш си: ей го лошия. Та ставаме с този човек от местата си, всички пляскат и го гледат, а от очите му бликват сълзи. И аз го гледам как плаче, и си мисля: ето защо правя филми – за да бъдат видени тези хора и като другото, което могат да бъдат.

Вярно ли е, че хората – независимо от ситуацията – в крайна сметка предпочитат да разкажат перипетиите си, вместо да ги премълчат? Сблъсквали ли сте се във Вашата практика със стена от мълчание?

Точно в Тайланд се опасявах от това: посреща те любезност и усмивка, но нямаш представа какво е вътре. Трябваше да положа труд, за да спечеля доверието им, но аз обичам да чупя леда. Отначало всички се колебаят. Но когато знаят, че правиш филм, е по-лесно. Ако не се преструваш и се държиш естествено, ако не съдиш и разговаряш, става. Хората ме интересуват повече от режисирането на филми... Имах един проект, Mission Blacklist, за американски разузнавач, който открива местонахождението на Саддам Хюсеин, Робърт Патинсън щеше да е в главната роля. Съгласих се да го поема, но казах: сега обаче трябва да ида в Ирак, да видя кое как е и ще може ли там да снимаме. И се озовах в Багдад, придружен от двама души с калашници, после в палатите на Саддам в Тикрит, разпитвах, създадох си идея... Така обичам да се подготвям. За новия си филм една година обикалях с линейките в Ню Йорк, задавах въпроси, добих впечатление от ежедневието на медиците. Филмите ти дават възможност да се запознаеш с неща, до които иначе нямаш достъп. Самият факт, че ще работиш по филм, ти отваря много врати, особено ако е игрален, което е любопитно.

Прочетох, че дори единственият Ви документален филм, този от Меделин, отначало е бил замислен като игрален...

Бях помощник на Сирил Колар в „Диви нощи“ и той ме помоли да намеря фотографии на бразилските деца, които „сърфират“ по покривите на влакове. Докато търсех, попаднах на книга за младежите убийци на Ескобар и реших, че това ще е, за това ще разкажа. Учих три месеца испански във Венесуела, преди да се хвърля в дълбокото в Колумбия. Бяха 90-те, Ескобар току-що беше убит, страната реално се намираше в гражданска война. Опитвах се да работя с натуршчици, както по-късно в Либерия, но те бяха толкова притиснати от всекидневните си грижи, че не се получаваше. Момчето, което исках за главната роля, попадна в затвора, после излезе, върна се в бандата си и не след дълго беше убито. Виждах, че не бива да излагам на опасност екипа, че трябва да си вървим. Идеята за статуята на Дева Мария ми хрумна в последния момент – аз не съм журналист, не умея да интервюирам, но статуята, която Карлитос разнасяше по къщите, беше достатъчна, за да накара хората да си излеят душите. Говореха ѝ като на жив човек... Преселих се в Мексико за година и докато се опитвах да адаптирам историята, една приятелка, Рашида Крим, каза: има една книга, която непременно трябва да прочетеш – „Джони Зло куче“...

С „Джони“ реших да подходя другояче: да нахвърлям сценария, да осигуря бюджет и чак тогава да отида на място. В Либерия заминах с „Лекари без граници“, отначало бях при тях. Взех си асистент, който да ми помага с контактите, той ми намери хотел, където да отседна – вярно, почасов, но за мен направиха изключение и можех да спя там по цяла нощ (смее се). Хубавото на този хотел беше, че го държеше един от най-известните генерали от близкото минало, тоест човек, който знаеше много за децата войници. Генералът отначало не искаше много-много да общува с мен, после обаче се отвори и в един момент именно той се обади на президентката на Либерия, за да поиска разрешение да ползваме оръжия при снимките. Тя пък имаше интерес да помогне, защото снимките бяха знак за света, че положението е мирно, и помогна всячески.

Изглежда, че при работата по Вашите филми размествате пластовете на реалността на хората, за и чрез които разказвате. Променя ли се и Вашият живот, остават ли в него реалните личности, които превръщате в персонажи?

С децата от „Джони Зло куче“ се чухме тази сутрин, както всяка неделя... В началото основах фондация, няколко години държах къща с работилница за арттерапия, исках да има и киносалон, да стане нещо като културен център. Само че такъв тип начинания искат хора на пълно работно време и нямаше как да продължа, затова лека-полека минахме просто на личен контакт. Ако някое от хлапетата реши да се захване с нещо конкретно, аз помагам финансово: наем на помещение за малък бизнес, лодка за рибарство... Няколко изгубих, починаха по различни причини, а ми е важно другите да се опазят. Те ми станаха нещо като семейство... В Тайланд точно това си мислех: добре че тук поне работя с възрастни, да не ги мисля после. Но и с тях сме във връзка... В Колумбия повечето ми „герои“ загинаха през годините.

Три от трите Ви игрални филма са адаптации на книги. Как приеха екранизациите писателите?

И трите книги съдържат много от личния опит на авторите си. И „Джони Зло куче“ на Еманюел Донгала, и романът на Борис Бергман, по който е „Пънк“, са силно автобиографични, а „Молитва преди зазоряване“ си е директно мемоар на Били Мур. (Между другото, предстоящият филм също е по книга.) Знам, че с Еманюел имаме разминавания, нищо че не сме ги обсъждали в прав текст. Една от големите разлики в „Джони Зло куче“ например е, че в края на книгата ученичката убива Джони, един вид: ето го бъдещето на Африка, образованието убива войната. Ясно ми е защо: хората са травмирани от децата войници, не ги искат. Но не можех да направя филм с тях, да покажа, че не са въплъщение на злото, а накрая да ги елиминирам. Човек заслужава втори шанс... За „Пънк“ – Борис, който беше публикувал романа си на 15 години, и то с голям успех, разказваше за някаква музикална мода, май бейби рокърс, но там нямаше идеология, нямаше трайност, та вкарах пънкове и скинари, но търсенето на бащата и останалото запазих... Мисля, че Били хареса „Молитва“, защото отговаря на преживяното от него в тайландския затвор. Единственото му възражение беше: „Тая работа с лейдибой не е така, не е вярна!“. (Смее се.) В последната сцена от филма се появява бащата на героя (тоест на Били) – той някога е пиянствал и го е биел и именно на него се дължат част от проблемите на сина, но двамата в крайна сметка се сдобряват. Поканих Били да го изиграе – както за да участва във филма, така и за да застане очи в очи с младия си Аз (изпълнен от Джо Коул) в ролята на собствения си баща, символичен завършек.

След толкова свобода в международните Ви проекти, очаквате ли ограничения в решенията си сега, когато финансирането за новите идва от Щатите?

Повече ме притеснява тукашният начин на снимане, регулиран от профсъюзите (привърженик съм на точно обратния подход): само професионални актьори, сто души на снимачната площадка... Нали знаете защо наричат Либерия 51-вия щат на САЩ? Тя е част от Африка, колонизирана от освободени американски роби през ХIХ век, поради което в много области дублира Щатите: Конституцията, знамето, акцентът... Докато живеех там и подготвях петнайсетте деца за снимките, един ден на вратата на къщата ни се чука. Човек с костюм: „Дошъл съм – вика – да поговорим. Аз съм от Либерийския филмов съюз. Не можете да работите с тези деца, трябва да наемете професионалисти“. (Смее се.) Аз ще снимам първия игрален филм в страната, а те ми говорят за професионалисти. Наех само един от Съюза, за кратка сцена, в която му отнасят главата... Та така, свикнал съм на малък снимачен екип и по-документален стил, да видим как ще се преборя за това, особено със звезда като Шон Пен в каста (нищо че тук предпочитанията ни съвпадат – той е снимал „партизанската“ „Сред дивата природа“ и много му е харесало). Иначе продуцентите не ме безпокоят – като се запознаят със сценария, обикновено ми се доверяват. Щом не става дума за комерсиални холивудски продукции, свободата си я имаш.

Докато гледах филмите Ви, се питах постоянно: има ли изход от травмите? И какво да правим с насилието?

Мисля, че насилието е табу. Никой не иска да говори за него реалистично. Но всеки се е сблъсквал с него. Не е нужно да си дете войник, за да имаш сходна травма. Всеки се намира в отношения с насилието, колкото и да не му се обсъжда. От друга страна, филмите често показват насилие, но за забавление, а аз съм против това. В „Молитва преди зазоряване“ има сцена на изнасилване и продуцентът искаше да я изрежа или скъся: зрителите щели да се досетят и без да го преживяват. Ами не, сцената с изнасилване не може да е шоу, не може да се гледа, без да порази. Когато филмът описва реално насилие, няма как да не съдържа насилие. През него то може да бъде разбрано и преборено. Аз лично мразя насилието.

Интересно е как различните хора възприемат филмите ми различно: за някои насилието в тях е водещо, за други – не. Когато написах „Пристрастен към насилието“, смъкнах маската – историята вече не е за други, а за мен конкретно, макар и под фикционален персонаж. Открих, че колкото по-лично говоря, толкова повече хората откликват. Бях изненадан: всички, които прочетоха текста, го свързаха със „собственото“ си насилие. Моята борба донякъде е точно тази – да не мълчим по въпроса, да разберем как насилието е част от живота ни... Още на следващия ден, след като завърших „Пристрастен“, започнах нов сценарий. Нещо като приказка. И тя за насилие. (Смее се.) За един френски тип, убил 140 деца. Отново за да разбера как съществува чудовищното.

Днес е трудно да разказваш реалистично – хората ходят на кино, за да се измъкнат от света. Преди 20 години беше друго, нямаше интернет и за да осведомиш за Колумбия например, трябваше да идеш в Колумбия и да се върнеш, за да споделиш находките си. А сега не е нужно, всеки може да „обходи“ Меделин улица по улица с помощта на сателит. Значи изкуството трябва да намери нови способи да разисква темите на обществото, вече може би без да използва реалността в суровия ѝ вид. Преситени сме от реалност, уморени. Но тъй като все още трябва да говорим за някои работи, явно се налага да го правим по друг, по-гледаем начин, а не да прогонваме зрителите в посока към романтичните комедии в „Нетфликс“.

От четирите филма на Жан-Стефан Совер само „Молитва преди зазоряване“ – чиито дистрибутори са „А24” – е достъпен за гледане онлайн.

 ТЕМА НА ФОКУС: ФЕНОМЕНЪТ „А24”