„Лейди Бърд“ можеше и да бъде интересен филм.

Ако Лейди Бърд не мечтаеше за liberal arts образование като всяко освободено и леко лудо американско момиче от Западния бряг, ами например искаше да учи счетоводство, но родителите й пречеха поради някаква тяхна си причина.

Или ако изобщо не й пречеха и забраняваха нищо, а се променяха заедно с нея – няма нищо по-безсмислено от филм за порастването, в който единствената радост на родителите е, че детето им пораства. И нищо по-жизнеутвърждаващо от това родителите да се променят заради децата си.

Или ако вместо да бъде маркирана като добра сценарна идея с дебели прасци и широко сърце, нейната приятелка с наднормено тегло беше изпъкнала като действителният главен герой, тъкмо защото се очаква да бъде само и единствено спаринг на Лейди Бърд, а не и човек, за чиито проблеми се замисляме също толкова, колкото за онези с по-симпатична външност от нейната.

Или ако полубратът-латинос на име Мигел не беше по сходен начин включен „за цвят“ (буквално), ами Грета Геруиг искаше (и можеше) да постави по-ценния въпрос защо изобщо подобни колежански филми традиционно се ползват с бяла привилегия – и колкото по-инди са, толкова повече доминира бялото, сякаш чернокожи тийнейджъри не могат да търсят себе си, да се напиват, да се борят с очакванията на хората около тях, да се влюбват и разлюбват за дни и пред себе си да виждат един объркан и сложен живот. („Лунна светлина“ показа как това може не само да е лишено от експлоатация, а да неутрализира експлоатацията чрез отричането на квотното разпределение на персонажи.)   

Можеше освен това да не се нахъсва армията на social justice warrior-ите с плоско омаскаряване на хората, които са против абортите, или на богаташите, които са гласували за Рейгън, но изведнъж в семейството им се появява хомосексуалист. Все пак не само либералите носят душа, нито пък точно гладки филми като „Лейди Бърд“ биха променили статуквото, така че тези напъни само увеличават бездната, за която целият свят научи в края на 2016 г. Ако ще се продължава с идеологическата война срещу Тръмп, по-ефективно (и ефектно) би било да се покаже колко неразбран може да е някой негов поддръжник в Калифорния, а не обратното. Изобщо от географска гледна точка американски филм за „куул“ хора от Калифорния е само по себе си тържество на предвидимостта – дори и да приемем, че хората са изчерпани, то щатите все още не са.

Изминаха десет години от „Джуно“, близо петнайсет от „Китът и сепията“ и двайсет от „Американски прелести“. Coming of age историите откриха свои девиации и разклонения, свои почти известни и тененбауми. „Лейди Бърд“ взима най-малкото общо кратно от всички тях, при това спекулирайки с автобиографичния елемент на Грета Геруиг, което е опасно подвеждащо: няма никакво „овластяване“ в това да си смел да разкажеш живота си пред камера, напротив. Накратко – не правете това, деца.

От държава, която пази целия останал свят, би могло да се очаква да реши дразнещите проблеми във вътрешния й двор – например студентският дълг, отчуждението между родители и деца или недостатъците на прекалената конкуренция в обществото. Вместо това тази държава предпочита да опакова тези наистина сериозни проблеми като бонбонче за кратка забрава – усещането за споделеност (увенчано с множество награди) обрича последните останали сили за борба. Все пак – хей – трябва просто да бъдеш себе си, макар че „биографичните“ истории превърнаха този израз в безсмислица.