За съжаление „Лунна светлина“ най-вероятно ще остане в историята на киното основно с това, че е първата лента взела Оскар за най-добър филм без нито един бял човек в актьорския си състав. Тази „икона“ на прогреса, в която медиите ще превърнат филма, ще се окаже най-ценната статуетка от тазгодишната церемония на академията, която Холивуд ще връчи в крайна сметка на самия себе си. Този болезнено прозрачен политически коректен ход не е никак изненадващ, като се вземе предвид победата на Тръмп на президентските избори, както и миналогодишната вълна от обвинения, че от номинираните за Оскар тогава продукции, само една-две могат да се похвалят с участието на чернокожи или актьори с друг цвят на кожата във водещи роли.
Може би още по-показателна е и наградата за най-добър актьор в поддържаща роля, която отнесе Махершала Али, който играе Хуан в „Лунна светлина“. Той, от своя страна, ще бъде запомнен и като първият мюсюлманин, заслужил награда от академията, което, разбира се, е още един лесно предвидим компенсаторен жест за политическите амбиции на американския президент. Ако, обаче загърбим плоските машинации на обществено-политическия дискурс, в който филмът ще бъде изнасилено вкаран и се опитаме да видим „Лунна светлина“ като това, което в крайна сметка е, ще останем очаровани от смелостта и болезнената искреност, която лентата излъчва.
Режисьорът Бари Дженкинс безапелационно и непосредствено хвърля светлина, там където дългата сянка на една общност погребва своите тайни и проблеми. Той и неговият сценарист Тарел Макрейни (по чиято пиеса е направен филмът) пристъпват с любов, но и без всякакъв сантимент и компромис, към изобразяването на сблъсъка между хомосексуалността и свръх-маскулизираната страна на „черната“ култура, в рамките на която и двамата са израснали. Резултатът е крайно вълнуващ, най-вече, защото това е завръщането на един мотив, който, като че ли, е изгубил своята сила и актуалност в днешно време и то по-специално на запад, където хората са приспани от студеното безразличие на необятната си толерантност.
Наскоро не е имало толкова актуална история като тази на Шайрон – момче, което се опитва да приеме себе си (и съответно своята ориентация), в рамките на една общност, която не може и отказва да говори езика на „другостта“. Тя е ценна, именно защото (мотивът за) конфликта личност-общност е интегрална част от всяка реална борба за равноправие. Съответно, неговото съществуване трябва да бъде драматизирано и дори пропагандирано, за да се потуши натрапчивото мълчание на „масата", което най-често бива интерпретирано като „всичко ни е наред“.
Отвъд „революционната“ роля на образа на Шайрон, обаче, филмът набляга на сложната динамика между момчето, което той е в първата част на лентата, и мъжа, в който, модулиран от болката и страха, ще му се наложи да се превърне в последната. Изборът на Дженкинс да представи историята като триптих (съзнателна препратка към „Три пъти“ на Хоу Сяосиен) дава на зрителите уникалната възможност да видят трите страни на една и съща „монета“ и именно в този абсурд да усетят това „разтрояване“, или, с други думи, тотално губене на себе си, от което Шайрон се опитва, но не знае как – да се спаси.
Образът на луната се оказва единственото устойчиво присъствие през всичките му години на странстване. Тя се явява негов ангел-пазител, в нейното лице той разпознава своето, тя е фара в далечината, който ще го отведе до него самия. Неслучайно, това не са лъчите на слънцето, в които денем се къпят хомофобите и наркоманите от квартала му. Луната винаги е била истинската покровителка на скритото и изгубеното, нейната студена светлина е убежище за всеки, който иска да избяга от всекидневната пустиня на нормалността.
В края на краищата, Дженкинс като че ли прави невъзможното – филм, който е едновременно болезнено актуален от социална гледна точка и поразително интимен – притеглящ своите зрители с дългите, многозначителни мълчания на своя главен герой, които „озвучават“ крещящите от поезия кадри, по повърхността на които камерата се плъзга без усилие.
Освен това, Шайрон е един изключително магнетичен образ, защото въпреки всичко в живота му, което се опитва да го моделира, той се оставя да бъде омагьосан от тази синя светлина, която ще го отведе у дома като блудния син, а това е нещо, което не всеки има смелостта да направи.