Една от най-паметните сцени в този филм е на улицата. Костюмираният Дани – шефче в провинциален град, – превъзбуден от алкохол, самовлюбеност или друг наркотик, внезапно решава да покаже уменията си по таекуондо, вижда случаен велосипедист и го поваля с „летящ ритник“. Доволен от себе си, той се смее, че при скока е скъсал панталона си, и дори подвиква „Извинявай“ на съборения. Един вид – не е лично. Сцената е много ефикасна, защото съдържа в концентрат цялата чудовищност на ситуация, далеч по-голяма от показаната. Тук имаме човек, който гледа на другите като на играчки и е свикнал на пълна безнаказаност. Тук виждаме както неговото усещане за свръхценност, така и величината на провала на обществото, в което за подобен произвол няма дори символична санкция. Хубавото на тази грозота е, че съумява да изяви основното по крайно пестелив и ярък начин. Лошото е, че в целия останал филм то е казано и показано пряко и подробно, отново и отново.

Идеята за разказа е с потенциал: английски телевизионен екип (репортерка, оператор и звукар) идва в България да прави репортаж за прането на пари и разчита да си набави информация чрез Дани, бизнесмен и общински съветник от типа, с който съжителстваме от 90-те – нелепа имитация. Дани обаче, още щом съзира камерата, яхва проекта и повлича англичаните към нещо, което във възпаленото му въображение ще се нарича „Дани. Легенда. Бог.“ (така, с точки след всяка дума) и ще го показва като успял балканец. Тоест такъв, който си е надвил на масрафа, хванал е Господ за шлифера, има човек и няма скрупули... или скрупульозно ги крие, за да не го помислят за мекушав. Във версията на житейския успех, добила гражданственост по тези ширини, тази с грабенето, репченето и високия зид около новичкия мутробарок, съвестта е белег за слабост. Ние, зрителите, виждаме всичко чрез заснетото от чужденците, представено хронологично-насипно – почти като found footage.

По замисъл цялата история се изнася от един персонаж и неговия изпълнител, но именно покрай това радикално решение възникват две съществени спънки във възприемането на филма. Дани е в кадър през повечето време и не спира да говори. Димо Алексиев, който го играе, е изто̀чен, елегантен, светъл, с присъствието на балетист от Севера и въпреки че талантлив актьор като него трябва да е способен да изпълни всичко „от бебе до баба“, кожата на южен тарикат му стои неестествено. Образно казано – в до болка познатите ни от ежедневието епизоди с видян изотзад дебеловрат батка, който върти волана на джипка и сам се хвали, вратът на Димо Алексиев стои неубедително изящен. Което, добавено към странната образованост на героя му, разклаща доверието, изисквано от зрителя. (Да, ако Дани беше потаен градски циник с предвидливо обран речник и втори и трети план на личността, Димо Алексиев можеше да е плашещо на място, но не това е типажът, а смениш ли типажа, сменяш и драмата.)

Дани се смята за част от голямото добрутро, за десетина години е сменил три партии, налита с „Ти знаеш ли кой съм?“ и се фука с притежания: кола, завод, клуб, хотел, голяма къща, хора (съпруга, адвокат, поп, чиновник с портрет на Георги Димитров зад гърба). Още в първия половин час вади чепа си три пъти, както се полага на локален мачо, прави си тъпи сексуални майтапи, показва презрение към жените и не приема „не“ за отговор. Освен това е и Кръстник: ако не друг, то поне на един пухкав шестокласник с постоянно дъвчеща уста, когото учи как да се налага. На заден фон върви чалга. Всичко дотук е типично до монотонност и върви в пакет, чието съдържание ни е известно и без да го отваряме. Нетипичното обаче не задълбочава така описаната личност, а по-скоро я саботира. Дани говори на адекватния и разнообразен английски на човек от света, мъчно съвместим с поведението му на хиперактивен тийнейджър и позицията му на дребен хищник в малък град. Думи като to orchestrate, hipster entertainment, to score zero social justice points или скрит цитат като squeal like a pig са от сфери и натрупвания, заради които човек не става мутра. На хоризонти отвъд родния конграчулейшън и самтаймс люн.

В „Дани“ има и още един базов бъг и той е дефицитът на съпътстващи характери, във взаимодействие с които героят да се разполага и разгръща. Никой – от съпругата до репортерката (неправдоподобно неподготвена и услужлива впрочем) – не оказва осезаема съпротива и няма равностойни реплики. Да, важно е да се подчертае, че Дани не е диалогичен. Да, репортерката по едно време се сепва и си тръгва. Но като цяло околната реакция клони към нула, затова и контрастът на разказваното се губи. Дани е ходещ опис на българските болести, но при отсъствието на личности, в които да се сблъска или отърка на равна нога, така и не се превръща в личност. Къде е тихото му място (преносно или буквално)? Какво и кой го плаши? Кого обича и кой го обича? Накъде се движи и какво го движи? Откъде идва? Правилата са отдавна прекрачени, волите са прекършени, светът е място на насилници, опортюнисти и продажници, сцената е празна, както и залата, и не е ясно как цялото one-man show на този трескав самозванец може някак да убеди или да задържи външните хора. Английските документалисти например.

Което е поредната спънка пред убедителността на историята. Що за телевизия ще праща екип в многоседмична командировка, без изглед да се сдобие с нещо повече от нарцистичните бръщолевения на източноевропейски дребен феодал? Що за хора от свободния свят ще позволят някой да ги размотава безогледно, без да теглят чертата? И какво е в крайна сметка „Дани. Легенда. Бог.“ – монтиран или необработен материал от проваления репортаж? В „Човекът гризли“ Вернер Херцог сглобява в почти художествен разказ парчета реални видеоматериали; в „Проклятието Блеър“ приемаме, че гледаме любителски запис във вида, в който е намерен; във „Вампири“ наблюдаваме в типично телевизионен формат „истински“ белгийски вампири да ни разправят за бита си... Всякак може. И трите филма успешно се наместват в рамките, които са си задали, а ние им вярваме, защото следват правилата си. „Дани“ обаче сякаш кривва спрямо собствения си принцип. От гафовете в комуникацията, пропаданията на звука и подобни подробности оставаме с впечатление, че пред нас е немонтираният вариант, цялото задкулисие. Но защо тогава тук-таме се появява саундтрак? И как така началото и краят се повтарят (допитването до минувачи, които казват очакваното „не ме интересува, нищо не зависи от мен“ и „ами той трябва да е като мафията, за да може да се бори с мафията“)?

Ако целта е била „Дани“ да бъде mockumentary (уж документален филм с елемент на пародия на жанра и/или на избраната тема), хуморът е може би най-осезаемата му липса. Има няколко ефектни фрази, които в друг контекст биха предизвикали веселие – сценарият е много мислен и му личи, – но тук не успяват да „звъннат“. Единственият опит за забава, който не потъва в шумния монолог на Дани, обаче спокойно може да се изреже, без да остави дупка, е едно включване от телевизионно студио, в което „светска журналистка“ интервюира „инфлуенсърката“ Мария Магдалена Джена. Докато самата сценка се цели в Алмодовар, но уцелва по-скоро „Комиците“, свежо и изненадващо е участието в нея на Сузанита – детето на попфолк звездата Орхан Мурад, което също пее по клубове, но в стила на свръхсексуализирания и агресивен рап на Карди Би. Е, това момиче на около 16, с изкуствено напомпани устни и пълния набор от съпътстващи атрибути, е естествено и самоиронично на екрана и за секунда успява да докосне едновременно нелепа и трагична струна. (Струва ми се, че в пресечната точка на популярната музика и нормализираната престъпност, емблематична за т.нар. наш „преход“, има залежи от автентична драма, на които сега им е времето да се разкопаят. Сещам се за два силни примера в това направление: късометражката „Шшшт... попей ми!“ и вербатим представлението „Попфолк хроники: бели птици и куршуми“.)

Сценарист, режисьор и продуцент на „Дани. Легенда. Бог.“ е живеещият в Лондон Явор Петков, който споменава като едно от вдъхновенията си „Това се случи недалеч от вас“. Филмът на белгиеца Реми Белво не е спирал да събира почитатели от премиерата си в Кан през 1992 г. и в много отношения прилича на „Дани“ – и той е лъжедокументален  нискобюджетен дебют, в който тричленен снимачен екип прави портрет на самовлюбен насилник. Голямата разлика е, че „Това се случи...“ рязко и без уговорки къса с реалността още в първите си минути, за да я представи по-нататък хиперболизирана до гротеска, на такова отстояние от реалността на зрителите, че жестокостта да им се стори абсурдна и така – забавна чак до отрезвяващата последна третина, където за смеха се разплащаме с гузност. Един от съществените проблеми на „Дани“ в този смисъл е, че събраното в него зло е възможно, актуално и нетрансформирано. Посредствено зло натюр.

Но важно е да отбележим следното. „Дани. Легенда. Бог.“ е впечатляващо усилие по улавянето на една кашава постсоц материя, която трескаво се опитва да имитира или присвоява неща, които не успява да бъде и има (нормалност, ум, елегантност, зрялост, стойност). Тя вероятно ще е по-любопитна за онази част от света, която не е затънала до гушата в нея –първо потвърждение беше наградата на „Дани“ за най-добър филм на английски на фестивала в Кардиф през ноември (а компетентната работа на оператора Румен Василев вече беше отличена на „Златна роза“ във Варна). Че Петков има око и сърце за киното, беше явно още от късометражния „Зеленият човек“, а от „Дани. Легенда. Бог.“ може да се предположи, че предстоят и по-мащабни и добре изведени истории.

ТЕМА НА ФОКУС: ПОНЯТИЕТО "УСПЕХ" В БЪЛГАРСКОТО КИНО

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”