„Диви и щастливи“ е сред най-скъпите български продукции, снимани в последно време. След рейд на голям екран, привлякъл многобройна публика (22 хил. зрители в премиерната седмица), филмът беше качен на платформата НВО GO. Там отбеляза рекорден брой гледания през август, изпреварвайки актуални предложения от чужбина, а и е достъпен за гледане в балканските държави. От гледна точка на успеха във финансов план продукцията се е справила добре. Като каскади, екшън и пиротехника също. Хрумването преследването да става на фона на различни български градове е сполучлива (дали да не отбележим и липсата на гайди, шевици и беневреци като успех?).
С някои изключения и актьорите се справят прилично и съвестно. Колкото до заявената жанрова заявка – екшън комедия, – „Диви и щастливи“ не я покрива. В схемата „типични герои в нетипични обстоятелства“ има комичен потенциал, но в този филм всяка възможност за проява на чувство на хумор – и на ниво ситуации, и на ниво език, и като актьорско присъствие – е старателно изпусната. Всичко е изпълнено със смъртоносна сериозност, даже и там, където не ѝ е мястото, от което се получава нелепо и абсурдно, без да е било цел.
Сравненията с „Телма и Луиз“, за които претендират създателите на филма, са само на формално ниво – две обикновени жени, преследвани от полицията, неволно попадат в поредица адреналинови ситуации.
Тук идва питането – защо при претенцията филмът да бъде изнесен и показван в чужбина, а не само пред българска публика, така държи да копира утвърдени другаде от години жанрови клишета и матрици. Защо съвременният зрител, преситен от визуално и технически изпипани филми, да поиска да гледа сходен продукт, създаден от малка и бедна кинематография, без особени традиции и възможности в този жанр?
„За да снимаш екшън, трябва да имаш определен брой каскади, самолет и т.н.“, казва в интервю за филма един от продуцентите и актьор във филма Александър Сано. „Филмът трябва да следва определена формула, за да може да ти обърнат внимание. Необходимо е да влезеш в конкретни параметри и да имаш ясен жанр“, приглася му в същото издание Яна Маринова, която освен актриса е и продуцент на филма.
Всъщност за да снимаш филм в който и да било жанр, трябва да имаш сценарий, убедителни персонажи, що-годе логичен диалог, някакъв поне сюжет. Но в „Диви и щастливи“ прозира арогантната (или пък наивна?) увереност, че това не е важно, щом има средства за каскади, автомобилни надбягвания и други ефекти. Кинозанаятът е нещо пренебрежимо, оставено на старомодните кинаджии, дето нямат пари за зрелища и рекламна кампания – това е нетърсеното, но натрапчиво послание на „Диви и щастливи“, а приказките за „свободата да бъдеш себе си и да хванеш вълната, плащайки цената“, и прочие клишета са прах в очите. Шумната лъскава опаковка е всмукала цялото внимание на създателите, а вътре е останал вторичен продукт, съшит надве-натри.
Не е ясно и към каква аудитория е насочен филмът. От една страна героините псуват (в неловък опит да придадат автентичност на образите си), виждаме също така вероятно най-самоцелното вадене, палене, мачкане и хвърляне на цигари в българското кино – това формално отмества възрастовата аудитория на филма някъде над 12+. От друга, липсата на насилие и секс сцени в добавка към инфантилната история предполага прицелване именно в публиката на 9-12-годишните.
В кулинарията, ако използваш добри съставки, трудно ще оплескаш резултата. Екипът на „Диви и щастливи“ е сполучил в това да омеси приветливи и похватни актьори, красиви гледки и локации и обилен реквизит в претрупан миш-маш с претенции. На този фон нелепици като това героините да замерят колата на полицая със сладолед на клечка от мотопед и самият полицай, който с превзета помпозност се бръсне на сухо с бръснач в пародия на злодей перверзник, са просто по-ярките „хрумки“ в общия низ от недомислици.
Напълно същият екип година преди това е произвел сходно съдържание („Привличане“) със същите хора в главни, второстепенни, сценарни и режисьорски роли. Това също е пренебрежение към самата професия – някак не върви да снимаш филм след филм с напълно идентичен състав. Колкото и да са симпатични Яна Маринова и Луиза Григорова, малко омръзва да гледаме как проиграват шанса някой да ги вземе на сериозно.
А и може би е време масовото кино да спре да преекспонира актуални актьорски лица, известни на публиката от шоупрограми, жълта преса и социални мрежи, с цел гарантиране на успех. Едно е да снимаш известни актьори, които да си партнират, друго е всяка една второстепенна и епизодична роля да се поема от нашумяло лице.
Желателно е също добрата реализация да създаде у екипа увереност, че може да снима филм и че филмът – даже масовият – е художествен продукт, а не подлизурстване пред спонсорите. „Диви и щастливи“ с печално усърдие повтаря тенденцията: "Внимание - в продуктовото позициониране има филм". Ако продължим аналогиите с готвенето – то е като да не разопаковаме продукти, които използваме, за да личат ясно етикетите на производителите.
Неуважително е да гледаме като зрители как едни хора, оплетени в роднинско-приятелско-професионални отношения, за пореден път са взели едни пари и трябва да се отчетат. Неуважително е към себе си като автор и към киното изобщо. Никъде в холивудските екшъни, на които „Диви и щастливи“ така уверено опитва да подражава, няма такова натрапливо угаждане на марки и брандове.
Същото се отнася и до използваната музика. Вероятно в курсовете по кинозанаят има и точно предписание каква част от песен може да се използва – риф, определен брой тактове, но не и цяла песен, – ако ще звучат цели парчета, отиваме в жанра на мюзикъла. В „Диви и щастливи“ личи как сцените са насила разтеглени, за да прозвучи дадена песен от начало до край. Това унищожава ритъма, така важен за киноразказа.
Май е време и българското комерсиално кино – дали ще е тийн драма или екшън комедия – да спре да копира вносни продукти с повече или по-малко подръчни средства.
В маркетинга съществува правило, че и най-добрата реклама не може дълго да продава лош продукт. Да се надяваме, че амбициозният екип зад „Диви и щастливи“, съумял да осигури добро финансиране и успешна пазарна реализация, следващия път или ще запретне ръкави да създаде и филм, или ще се специализира в продуцентска и разпространителска дейност.
ТЕМА НА ФОКУС: ПОНЯТИЕТО "УСПЕХ" В БЪЛГАРСКОТО КИНО
Материалът е изготвен 
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”
