Темата за успеха е благодатна призма, през която могат да се видят недостатъците и постиженията на българското кино от последните години. Под нея може да се анализира най-вече съдържанието им и това да се окаже по-знаково, защото зрителският успех или фестивалните награди обичайно биват нещо ефимерно или временно и случайно.

Извън фактологията около награди и признания на фестивали, зрителски успех или пълно премълчаване от критика и публика ми се струва далеч по-интересно как авторите разбират успеха и какво проповядват с филмите си. Независимо от факта, че сигурно мечтаят за много зрители и не биха отхвърлили и безкритичното повсеместно признание. Но някои филми се занимават именно с това – дали успехът, както ни е внушено да го разбираме, донася щастие на героите? И дали всеки от тях го търси там, където не е сполучил, бори се отвержено за компенсации? Или просто успехът е друг вид път към разбиране за собственото призвание, далеч по-миротворен и независим от другите? Дали успехът е нещо, което ни е внушено за цел, или е изстрадан път по следите на собствени заблуди и критерии?

Затова и филмите за провал, грандиозен и катастрофален, в българското кино сякаш повече ни говорят за истинския успех и усещането за него, отколкото онези за самия успех. Успехът като тема винаги е подозрителен и по-скоро ни снабдява с филми, в които ако не е драматизиран, проблематизиран, ще ни остави безучастни и несведущи. Та кой се интересува от драмата на отличниците в живота? Личното щастие може да бъде цел, но за герой от български филм то не е достатъчно. Както и да го крием и премълчаваме, в българското кино се изисква от героите отдаденост на общото, липса на егоизъм, поне опит да отговарят на завишени критерии за битуване.

Заради горното или по други, по-дълбоки причини разбирането на някои наши автори за победите в живота е по-сложно, духовно, дистанцирано от приетите за това шаблони. То и изкуството е борба на представи и виждания за успеха и сполуката. Но също толкова често е и диалог, съучастничество, партньорство между авторите, филмите, които се борят за едно и също нещо. Много творци, не безнаказано, приписват своето разбиране за успех на героите си, понякога твърде извисено и умъдрено. Но затова и не трябва да им се дири сметка, че с филма си не търсят лесното признание. Не бива да очакваме от авторите да бъдат по-елементарни от героите си, нито да не споделят най-съкровения си и изстрадан опит, колкото и порочен и непорочен да е той.

С оглед на успеха, цената му и амбицията за него, покорена от други обстоятелства или пък покровителствана от тях, се спирам на двойката филми „3/4“ и „Далеч от брега“. В първия една тийнейджърка, занимаваща се всеотдайно с музика, приема успеха прекалено сериозно, но достатъчно възвишено. В другия успехът не е нещо чистоплътно, заредено само с всеотдайност. То е въпрос на баланс – да бъдеш манипулиран и да можеш и ти да манипулираш, иначе загиваш. Ако имаш власт, искаш да те слушат, а ако си творец на средна възраст – просто се бориш да те чуват. Във филма на Костадин Бонев битуват млади актриси със съмнително бъдеще и чисто минало. В този на Илиан Метев представите за бъдещето са прекалено неопорочени от жизнен опит.

Двата филма може да бъдат съпоставени в аналогии от всякакъв порядък – като филми на автори с предимно фестивални награди, отколкото зрителски успех. Авторите са на различна, противоположна дори възраст, но сякаш легитимират успеха и разбирането му в различните му фази и времена, като същевременно с някаква обща тегоба раздрусват интериора и екстериора на българската мечта за успех. Успех не на всякаква цена – ако е въпрос на почтеност (“Далеч от брега“), и на всяка, ако е висока, и е въпрос за мечта (“3/4“).

„3/4“ на Илиян Метев, негов пълнометражен дебют, широко акламиран на престижен фестивал като Локарно, се фокусира върху един невротизиран от желанието си за успех персонаж в първата фаза на живота му. Младото момиче е достатъчно зряло, за да разбира истинския смисъл на музиката, върховите постижения в нея, но далеч от това да ги достигне. Пътищата уж навсякъде са отворени - прослушват я, има конкурси надлъж и нашир по земното кълбо, но високият вътрешен критерий не ѝ позволява да ги покори. Животът около нея - скромен бит и храна, самотен баща и прекалено игрив брат, само я откъсват от желанието ѝ за дълбока концентрация, която да я изстреля на върха. Кой ли не е минал през това… А нея всичко друго, освен концентрацията за пълна победа и съвършенство, я дразни – закачките на брат ѝ, дилемите на баща ѝ - застаряващ преподавател, също с прекалено амбициозни и заслепени от теоретичните си възможности студенти. Един от тях така искрено протестира, че досега никой не е разкрил тайната на черните дупки, а го поучават и учат… Всичко гореизброено я разсейва от пътя ѝ, който следва трудолюбиво, последователно, ежедневно и маниакално. Животът постоянно ѝ се меси, близките я подпират и помагат, привидно пречейки ѝ. Тя подразбира всичко от музиката, но не и от живота.

Лекомисленият ѝ брат, който постоянно я подкача, трябва да преглътне своите си поражения без всякакви бонуси – уличен бой, дребни приятелски предателства, самота. Обаче сякаш може да се окаже по-подготвен за успеха, отколкото сестрата с почти голата амбиция, затвърждавана само с технически упражнения.

Във филма намираме пределно нежни, деликатни, дискретни или по-скоро вежливи и твърде емоционално представени вариации на тема талант и успех. Стига той да трябва „да мине през сърцето“, както все повтарят менторите на героинята. Но сърцето на сърцатото за слава и задълбоченост младо момиче е вдъхновявано само от чуждия успех и постижения – на нейните музикални кумири. А не от ежедневните крахове на хората в семейството ѝ. Не, тя стои на рамката на прозореца, загледана в далнините, готова за пълния крах на мечтите си толкова, колкото и за шеметния успех. Не че той е задължителен, но авторите на филма задържат на ауфтакт именно онзи пронизителен момент в живота, когато всичко е възможно и невъзможно.

Този филм, естествено, не е предопределен за масов успех. Той е един жест към онези, които подозират красивата лекота и тежест на проблема. И към отдавна попарилите се от него.

„Далеч от брега“ си заслужава детайлен поглед, но тук ни интересува най-вече като филм лексикон за вариантите на успеха и неуспеха. В него те са свързани с манипулацията, победата, която се оказва временна и съмнителна, и с неистовото желание на героя жизненият му опит да не му е от помощ. А по-скоро да го игнорира, за да не пречи на творчеството му. Има и такива случаи. Заземен на основата на роман от Евгений Кузманов и на жизнения опит на такъв театрален творец като режисьора Никола Петков (съсценарист), филмът на Костадин Бонев сякаш е някаква групова изповед за антитерапия. На хора, познали неуспеха, премълчаването, забраната, както и ефимерната сладост на победата, която винаги е двусмислена, защото там насита няма.

За главен герой Бонев избира режисьор по времето на тоталитаризма, прогонен от София в провинциален театър, където наново е подложен на масиран натиск от властите. Поставят му условия и го цензурират. От друга страна, и актьорите, по една или друга причина, се опитват да диктуват поведението му. Той трябва да овладее чисто насилствения натиск отгоре, дори полицейския, и да се оправи с желанието на тези отдолу да преуспеят – да спечелят пари за къща, да получат работа в столицата, да му се качат на главата и да му диктуват началото, финала, трактовката и всичко друго. Почтеността и талантът тук са важни, но героят се оказва оплетен от страшно много други зависимости и причинно-следствени връзки, като успоредно с това се разгръща тезата за несполучливия, разпилян любовен живот. Отдал се на духовното, молещ се само да има право да се изкаже, дори не да се бори за награди и пари, той е подигран дори и от най-големия пияница в кръчмата, който се хвали с внуци, за разлика от него. И така нататък, докато героят е на косъм от самоубийството. Бивша звезда от театралната сцена (Цветана Манева) му разяснява как и Гьобелс е бил на представленията ѝ и я обсипвал с аплодисменти и комплименти. Малко темерутски настроеният герой може би оценява нейната вметка – понякога успехът може да бъде обиден и срамен за артиста.

Освен всички тези асоциации и попътни вариации на тема успех и цената му в „Далеч от брега“ съществува един интересен паралелен сюжет на кораб. Там любител на униформите, подобно на Гьобелс, както и на някои съвременни герои от телеекрана, завзема властта на палубата лесно, жестоко и безотговорно. Успехът му е пълен, защото използва страха на едни като оръжие срещу останалите. Стефан Вълдобрев се кипри пред огледалото по пагони, но успява да превърне ленивия си персонал в послушни работяги. Докато прогоненият и дискредитиран в столицата режисьор опитва да обхване цялото - артистите, сценографа, партийния секретар, примадоните, за да успее да постави пиесата си, новият капитан предизвиква пълно послушание, както и бунт. Режисьорът постига същото. Каква е разликата между двамата?

Филмът на Бонев е категоричен: моряците на кораба започват все повече да се унифицират, заприличват един на друг. И в подчинението, и в бунта. Във филма този процес е показан буквално с определено клоунски грим, който като маска постепенно обхваща лицата на всички морски вълци. Ала има опасност и овладените, и спечелени на страната на режисьора актьори да станат същите. Постепенно се превръщат в мрачни арлекини. Успехът, отделният, може да корумпира, унифицира другите, тези наоколо. Той развращава толкова, колкото и неуспехът, защото може да тласне към вредни посоки и е опасен за характера.

В този нюанс на темата може да се разсъждава безкрайно и с много аналогии, но за нас е важно само да осъзнаем за кой ли път, че легендата за успех, късмет, сполука се саботира най-често от честните и откровени творци. С цялото тяхно искрено съзнание, талант, вкус и жизнен опит.

„Далеч от брега“ не е филм, който се прицелва в масовия успех. Това, че се радва на известен фестивален такъв, не го прави и фестивален филм. По-скоро е изповедален тип филм – за цената на успеха и неуспеха и разказ за илюзиите около тях. От хора, които знаят много повече за това, отколкото казват и биха казали. Неща, които им тежат, но и дават дълбочина, уплътняват историите, които ни разказват, озадачават ни временно и може би ни оставят нещо за доразбиране в бъдеще.

Освен всичко друго, гореописано или не, темата за успеха и провала може да се сведе и до катализатор на най-големите проблеми на общество, в което почти всеки срещнат отдавна се е отказал да мотивира, морализира или балансира.

Успехът, личният, може да попари или изкриви амбициите на мнозина, дори и да не е плод на компромиси, както понякога става в живота. А всеки, който е способен да си изгради лични критерии за успех, трябва да е напълно готов и за неуспеха. Много от нашите по-зрели творци не намират причина да крият своето по-сложно, изстрадано и интелигентно разбиране за същността на тази така деликатна материя.

П.С.

Помощни материали към темата, които отдавна всички ползваме дори без да знаем за това:

„Никой не осъществява себе си напълно. Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех. ”

„Аз бягам от успеха не заради него, а заради тези, които го имат; срамувам се да приличам на тях."

„Човек, властващ над другите, губи своята собствена свобода.”

„Всички писатели желаят да бъдат харесвани, само че за някои от тях е важно и това кой ги харесва.”

„Всяко силно чувство е суеверно. ”

„Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.”

„Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна.“                                                                                                                                                                                                                                                АТАНАС ДАЛЧЕВ

ТЕМА НА ФОКУС: ПОНЯТИЕТО "УСПЕХ" В БЪЛГАРСКОТО КИНО

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”