ЗАХВЪРЛЕН В ПРИРОДАТА


от
на г.

ЗАХВЪРЛЕН В ПРИРОДАТА

Четвъртият игрален филм на Камен Калев, вдъхновен от житейската траектория на дядо му, е опит за портрет на един живот, изживян според самия режисьор „не с ума, а със сърцето“; живот на човек, свързан със земята и природата, неискащ и неочакващ повече от това, което съдбата му отрежда. Портретът е решен като триптих: детство, ранна младост преди гмурването в зрелия живот и старост, почти немощна, току в преддверието на смъртта. Все етапи повече интуитивно изживени, отколкото рационално осъзнати. Вместо да резюмира ключови моменти, структурирайки завършен драматургичен наратив, Калев се вглежда подробно и отблизо в конкретни отрязъци от тези етапи, в които героят действа пасивно и се рее през битието; подход, който превръща „Февруари“ в протяжно съзерцателно есе.

Осемгодишният Петър прекарва лeтни дни с дядо си в планината. Пасат овце, придремват на сянка, хапват скромни гозби в скромната си къщурка. Разменят оскъдни реплики, от които разбираме, че на момчето му е скучно, чака да слезе в селото при майка си и баща си. Тайно от дядо си ходи до изоставена и полуразрушена колиба в гората, където търси нещо, но не го намира, а може би вижда призраци. Така и не разбираме какво е. Следва скок към ранното пълнолетие на Петър – сватба, свенливи усмивки и първа брачна нощ, после веднага казарма, нейде край морето. Съсед по легло от войнишката спалня му чете поезия (Кост от глухарче на Борис Христов – дебело подчертаване колко дълбоко слят е героят с природата), свъсен полковник (комично-сериозен Милко Лазаров) му чете лекции за живота, а Петър все така предпочита безмълвната компания на морето и скалите пред тази на хората. И да е овчар, вместо да гони кариера в армията. В следващия етап, когато вече е старец, го заварваме да броди подир стадото си из ветровито поле с оголени зимни дървета и мрачно сиво небе, а после да вечеря и шета из кухничката си, докато равният, леко апатичен глас на режисьора реди зад кадър заимствани от Камю мисли за суровостта и прямостта на смиреното и лишеното от емоционални сътресения битие на предците ни. Единственият отчетливо отразен порив за търсене на човешки контакт е телефонен разговор със сестра му, в който обсъждат, че трябва да прекарат старините си заедно.

Горният абзац почти изцяло резюмира действената част от фабулата. Останалото е втренчена в пейзажите камера и дълги, безкрайни кадри, които са способни да приспят и закоравели фестивални авантюристи. Да улавя и прекроява времето, е съществена функция на киното и в този смисъл „Февруари“ е безспорно „кинематографичен“. Запечатаното безвремие е най-голямото му достойнство, а идеята да пресъздаде един житейски път през три негови дословни епизода, вместо да го преразказва, заедно с екзотиката на Странджанско-Сакарския пейзаж, вероятно убеждава фестивалните селекционери в „авангардността“ на формата, за да го включат в програмите си (селектиран в Кан, Солун, Стокхолм, Йерусалим и т.н.). Съдържанието под тази концептуална еквилибристика обаче е неясно може би защото желанието на Калев да разгадае света на дядо си, да пробие мистерията как един човек може да прекара целия ден сам, без да говори с някого, да проникне в мечтите му и да отговори на въпросите си към него, не се реализира, остава в полето на опита. Търсачеството е наченато, но се носи по повърхността, не копае в дълбочина. Естетическата смелост на филма не компенсира мъглявото му съдържание. Концепцията остава на ниво теза без достигнати прозрения. Може би защото Калев  се опитва да разбере дядо си по обратния на природата му път – по-скоро с ума, отколкото със сърцето, поставяйки го в позицията на „предмет на изследване“. Наблюдава го хладно и рационално, макар и отблизо. Не знам дали режисьорът е разбрал повече за дядо си посредством кинематографичния си експеримент, но подозирам, че дядо му и въобще хората, свързани със земята и природата, които „Февруaри“ претендира, че портретира, не биха се разпознали в този пасивен, лишен от копнежи схематичен Петър, който се носи през живота като сламка, понесена от вятъра. Даже ми се стори обидно към героя, че през цялото двучасово времетраене не се прокрадва дори въображаемо предположение какво люлее вътрешния му свят. Това говори за фундаментално отчуждение между автора и обекта му на интерес; непреодолимо разминаване, което прави гледането мъчително.

У нас Камен Калев е считан за успешен режисьор най-вече заради пробива си в Кан след дълго българско отсъствие там – първо с късометражните филми Върнете заека (2005) и Лошият заек (2007, и двата режисирани съвместно с Димитър Митовски и селектирани за Седмицата на критиката), и по-късно с пълнометражния дебют Източни пиеси (2009, представен в Петнайсетдневката на режисьорите). Очевидно е, че от самото начало на кариерата си амбициозният възпитаник на парижкото филмово училище „Фемис“ преследва успех в полето на авторското кино. Френските контакти вероятно играят ключова роля, но още по-решаващи са очевидните му съображения с фестивалната политическа конюнктура: изкуствено пришитата малцинствена сюжетна линия в „Източни пиеси“ и “горещата“ тема за трафика на жени в Лице надолу (2015) например. Също така с пазарните правила на индустрията – поканата на модела Летисия Каста в Островът (2011), което, разбира се, не спасява филма от драматургичен провал. Авторството в киното по дефиниция се отличава с характерен личен почерк и интерпретации по теми, близки до субективното светоусещане на режисьора. Приемственост или взаимообвързаност във филмографията на Камен Калев обаче не личи – нито тематична, нито естетическа, освен може би работата с натуршчици („Източни пиеси“, „Лице назаем“,„Февруари“). Докато „Източни пиеси“ е смесица между документално-автентична лична изповед (художникът Христо Христов, който буквално „вгражда сянката“ си във филма) и социален реализъм, „Островът“ е ексцентрична романтична драма с неясна посока. Докато „Лице надолу“ е криминален трилър, пак с елементи на социален реализъм, „Февруари“ е пантеистична елегия, тъгуваща по един отмиращ свят. Тематична връзка между всички тях отсъства. Което е повод да си помислим, че филмографията на Камен Калев се състои от опити за налучкване на успешни модели и че желанието за триумф е по-силно от това за себеизразяване чрез киното. В случая с „Февруари“ ключът към сърцето на международната критика е намерен: Cineuropa публикува положителна реценция, испанското филмово списание Caimán Cuadernos de Cine (считано за местното Cahiers du cinema) го отбелязва с благосклонен анализ на новаторската му форма, a Variety го отразява в рамките на Солунския фестивал с репортажно интервю, което играе много добра пиар роля. Въпреки всичко подозирам, че пропастта между крайния продукт на успешната формула и евентуалните ѝ реципиенти, в лицето на простосмъртната публиката, ще остане бездънна. Поради липсата на искрено вълнение, която „Февруари“ има да сподели с нея.

ТЕМА НА ФОКУС: ПОНЯТИЕТО "УСПЕХ" В БЪЛГАРСКОТО КИНО