Ирина Акташева (1931–2018) и Христо Писков (1927–2009) се запознават през студентските си години в Москва. Женят се, идват в България, стават режисьори, сприятеляват се с някои от най-интересните фигури от тогавашния културен живот. През 1965 г. правят заедно „Понеделник сутрин“ – черно-бяла история с френетичен джазов ритъм, повлияна от френската Нова вълна и съветския ексцентрик Марлен Хуциев. Блестящата музика е на Милчо Левиев, майсторските кадри – на Димо Коларов, а в първата си главна роля (сред плеяда от настоящи и бъдещи звезди на родното кино) изгрява 19-годишната Пепа Николова. Екранът е малък за нейната непокорна героиня, която с танцова стъпка бяга от всяко място, което ѝ се стори постоянно. Филмът е от тези, които изстрелват нависоко и надалеч кариерите на всички от екипа, но комунистическа България толкова се дразни от видим талант и личности с независим живот, че цензурата се намесва с размах. „Понеделник сутрин“ така и не влиза в кината (за разлика от предния филм на двойката, „Смърт няма“, който е погубен с кратък показ в малко салони при нула разгласяване), а Акташева и Писков цяло десетилетие не получават възможност да снимат отново, при все че предлагат на „творческите колективи“ към Кинематографията стотици страници проекти. В най-новия си филм, „Мълчание с достойнство“, документалистката Адела Пеева („Чия е тази песен?“, „Развод по албански“, „Кметът“) си е поставила за задача да повдигне колкото може повече двойното мълчание на съпрузите – творческото, наложено им някога със сила, и онова другото, което сами са си избрали. На хора, прегазени от системата, но твърдо решени чрез отказ от оплакване да ѝ отнемат възможността за окончателен триумф.

„Изкуството минава на червена светлина“ е реплика от романа „Лавина“ на Блага Димитрова и от филма със същото заглавие, който е вероятно единственият на Ирина Акташева и Христо Писков, за който ще се сетите веднага. Той е замислен скоро след завършването на „Понеделник сутрин“. Преди Коледа 1965-а става Мальовишката трагедия, в която загиват 11 млади алпинисти от група от 16, поели в Рила да се готвят за изкачване в Памир. Съпрузите разговарят с Димитрова за общ проект и тя се заема да напише сценарий, който да стъпва на въпросния случай. Идеята и на тримата е в емблематичната роля на „вироглавата“ Дара „с прекалената жизненост“, „която все се отклонява встрани“, да е Пепа Николова. Сценарият бива отхвърлян с години по куп измислени причини, като междувременно Блага Димитрова пише по него едноименния си роман (1971) и – лоялна към Пискови – не откликва на интереса на други режисьори към текста. Именно покрай тези перипетии Ирина Акташева и Христо Писков я чуват да говори за „мълчанието с достойнство“ като единствен смислен отговор на злостните атаки и много харесват тази формулировка... Успяват да осъществят филма едва през 1982 г., като за Дара се налага да вземат по-подходящата по възраст Ваня Цветкова. Забележително е как в „Лавина“, такъв, какъвто успява да се получи накрая, почеркът им си остава лесноразличим, сякаш непокътнат: джазовият ритъм, яркият кастинг, еманципираната жена на фокус, кадрите с кипящ уличен живот и с впечатляващи екстериори, играещите деца на заден фон (в ретроспективните фрагменти). Сякаш това не стига, а има и малки нотки на чисто предизвикателство. Във филма един от героите казва нещо, което го няма в книгата: „Нашата цел е връх Комунизъм“. В „Мълчание с достойнство“ актьорът, който го играе, Филип Трифонов, повтаря фразата и сочи явния ѝ подтекст: провалът на цяла България по пътя към този „връх“ е брутален, смъртоносен. Човек гледа мозайката от налични и липсващи парчета, подредена от Адела Пеева, и осъзнава: изкуството минава на червена светлина там, където има светлина. В мракобесните режими всички победи са пирови – както тези на овластените мръсници, така и тези на спечелилите битката на достойнството, но изгубилите шансовете си за изява. А големият потърпевш е цялото общество.

„Всички танци са изрязани“, казва дъщерята на Ирина и Христо Наталия Пискова, докато разлиства бележките на цензурата относно „Понеделник сутрин“. Някакви чиновници и агенти на ДС са предлагали корекции: това да се махне, онова да се поправи. Не просто „битово разложената“ девойка в центъра на действието е твърде симпатична за човек, изключен от комсомола, и трудовите хора от корабостроителницата се разкриват като дребнави еснафи, ами и туистът идва в повече – долу безгрижната радост, да живее угрижената преструвка. Авторите правят някои промени, после виждат, че е безсмислено, и отказват. Веднъж срещат Радой Ралин на улицата и той им пише епиграма: „Този филм сега ще спреме – / не за грешки ний го спираме. / Ще го пуснеме след време, / свобода да демонстрираме“. И да, пускането става навръх перестройката през 1988 г., между другото, точно когато на никого не му се занимава с теми отпреди 23 години. През 1987 г. Пискови са направили „Само ти сърце“, без да знаят, че това ще е последният им филм – хаосът и безпаричието след промените приключва професионалния им път (за 90-те Писков казва: „По-лошо е бивало, но по-подло – не“).

Адела Пеева се запознава с Ирина Акташева чак след смъртта на съпруга ѝ, докато подготвя сайта „Жени режисьори в българското игрално кино“. В известен смисъл за всички вече е прекалено късно: не просто голяма част от участниците в някогашните събития са си отишли, но и предишният заложнически, сложно оплетен контекст стои непонятно на фона на ХХI век в нашата мутренска, но все пак отворена държава. Пеева е събрала малкото, което може да състави смислен наратив, и го е скачила през думи, образи, свидетелства, хронология – „Мълчание с достойнство“ е идеално разбираем, отговаря на основните въпроси и спира там, където масата слабо известни или откровено нелепи елементи от миналото грози да се превърне в лавина. Чуваме сладкодумната кинокритичка Неда Станимирова да говори с познаване и съчувствие за неразделната двойка; Георги Мамалев и Емил Христов да си спомнят за работата с тях; Ингеборг Братоева уместно да нарича „Понеделник сутрин“ „арестуван филм“; Стефан Данаилов, превърнал се от млад витизчия във вихъра на танца в „Понеделник сутрин“ в стар депутат от БСП, който се изразява с нещо като снизхождение за Пискови. Зърваме снимката на друга двойка кинаджии, Бинка Желязкова и Христо Ганев, чийто „Животът си тече тихо“ (1957) също е отнет от публиката чак до 1988-а. Разбираме, че „крадецът на праскови“ Въло Радев е бил един от най-върлите отрицатели на „Понеделник сутрин“. Научаваме за функционери – престъпници от гледна точка на историята, – чиито имена не искам да споменавам, но Пеева е била длъжна да побере в този разказ заедно с отровните им действия и думи...

Когато си едновременно журналист, историк и колега на обекта на изследването си, а се налага да се гмурнеш в епоха на бездарие и най-долно социално инженерство, е изключено да нямаш мнение, при това остро. Едно от най-добрите качества на документалистката Адела Пеева е, че тя не оставя мнението ѝ да води разказа. Даденостите при нея са изложени така, че да не се налага насочващо тълкуване. Събрани вещо, лъжите и истините, наглостите и искреностите, качествата и дефектите стоят достатъчно контрастно, за да отсеем и отсъдим сами.

„При нас нещата обикновено не се случват с пожари, а се разкапват отвътре“, отбелязва Пеева в интервю за в. „Сега“ по повод „Да живее България“ (2017). Това е един ужасяващо тъжен неин филм за национализма, който е наложително да се гледа и осмисли от възможно най-много хора. И който отваря глад за още от онова, с което се занимава тя. Така както „Мълчание с достойнство“ отваря глад за още от Ирина Акташева и Христо Писков. Пеева подбира съществени теми от нашето (българско, балканско, човешко) настояще и минало, без доброто осмисляне на които сме обречени да тъпчем на място. Пискови са правили – напук на цензурата и автоцензурата, на провинциализма, патриархалните тикове и материалните ограничения на средата – качествено, любящо кино, пълно с живот и детайли от съвремието, годни да напълнят малък музей на съответното десетилетие. Само дето няма къде да ги гледаме.

Ако човек не притежава телевизор, за да бди за евентуално единично излъчване по БНТ на някой от филмите както на покойната двойка, така и на режисьорката, която ни разказа за тях; ако не се озове в точния отрязък от време в точния голям град, където някое от заглавията може да се появи отново в рамките на панорама или фестивал, просто няма начин да научи повече, да опознае, да предаде нататък. Да, „Чия е тази песен?“ е на разположение в HBO, „Бедната улица“ на Пискови – във filmira.bg, а „Лавина“ може да се наеме срещу три лева от новичкия и още недоработен сайт gledam.bg. Но всичко останало е недостъпно във виртуалното пространство, което в началото на 2021 г. е по-важно от всякога за бъдещето на киното. През търсачката на Националния филмов център с името на даден автор не стигаш до филмите му, а в най-добрия случай – до откъслечни съобщения по отминали поводи. Електронният каталог на Българската национална филмотека е празен – нищо че именно там човек би очаквал да намери ако не заглавия, които да гледа, то поне пълната филмография на българските кинодейци. (За контраст бих посочила международната база данни Internet Movie Database, където цял свят се отбива за справки, а информацията се качва на уики принцип – от доброволци. Там един-единствен човек е успял да зареди качествено данните за стотици стари и нови български филми – не друг, а режисьорът Георги Дюлгеров. Значи може.)

За да не се доразкапят нещата отвътре, за да не потъват в забрава разумните гласове и неоспоримите таланти на българското кино, трябва да се положи системно усилие до него да се осигури достъп. Иначе за какво е било всичко – и мечтаенето, и правенето, и търпенето, и мълчанието с достойнство?

ТЕМА НА ФОКУС: ПОНЯТИЕТО "УСПЕХ" В БЪЛГАРСКОТО КИНО

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”