ЗАВРЪЩАНЕ


от
на г.

ЗАВРЪЩАНЕ

Поредната комедия на режисьора Николай Илиев, „Завръщане“ се оказа най-зрителският филм за 2019 г. Тъй като през 2020-а филми почти не се произведоха, това ще се окаже исторически успех.

Комедиите, общо взето, са рядка птица в киното ни и имат право да печелят. Но все пак изявен комедиограф в театъра и скеч листата на YouTube като Камен Донев зае едва трето място в ранглистата за зрителски интерес с „Уют“. Място, което много творци неглижират, но потръпват от истинско щастие, ако го достигнат.

В анализа на филм със зрителски успех винаги има доза перверзия. Ако успехът му е бил изненада за критиците, толкова по-зле. Ако не, те като медиатори и посредници между хубавото кино и лошите зрители, както и между лошите филми и високомерните зрители, не се чувстват длъжни да го анализират. Зрителският успех на филма се оказва факт, с който не можеш да спориш. А пък ако се съгласиш, че в някои случаи е заслужен или закономерен, пак изглеждаш някак изостанал от процеса. Все едно да правиш превод с компютърен преводач – на всички е ясно значението на думите освен на преводача…

Случаят със „Завръщане“ на Ники Илиев е интересен, защото поставя отново въпроси, като например какво значи успех в нашето кино, какво струва той и струва ли си изобщо. И какво всъщност дири публиката във филмите, без да си признава или съзнава.

Син на известния театрален режисьор Бойко Илиев, който упорито ни провежда сценични терапии предимно с класика, Ники Илиев, който играе и в постановки на баща си, от години е като доведеното дете на българското кино. Не вярвам да се обиди от тази временна формулировка и тя е по-скоро в смисъл, че е обграден от известна тишина и мълчание от страна на критиката, а не защото във филмите му може да се открият на очаквани и неочаквани места сираци, осиновени деца, мащехи и т.н.

Актьор, модел, тв водещ, режисьор и сценарист на телевизионни сериали и филми, Илиев започва кариерата си с меланж между театър и кино посредством „Кажи здравей на татко“, по театрална пиеса. Филмът покъртва с изкуствена завръзка, както, между другото, повечето филми на Ники Илиев, и оттам се опитва да гради тухла по тухла крайно театрална мелодрама. „Кажи здравей на татко“ е отчайващо тромав и фалшив, но там притворно се появява един обикнат от Илиев герой, който после ще го доведе до успех в другите му филми. Това е герой сценарист, някой, който се опитва активно да се намеси в съдбата на околните и който строи сюжети в живота. Поемайки отговорността, дивидентите и патологиите, съпътстващи подобни действия.

Следва „Чужденецът“, вече откровена комедия, замесваща герои, подиграни в ареала на собствения им комфорт – жени с вид на манекенки, французи в България, сякаш катапултирани на Луната, и самият Ники Илиев в една от главните роли. Още в предишния филм той използва лустросаната си външност, за да играе герой, който или е повърхностен, или иронизира сам себе си. Леко дървените му изпълнения като актьор винаги носят този привкус – виждаме крехък хубавец с честни очи, който може дори да владее бойни изкуства, но някак напусто. Те не му помагат особено в живота, а стерилната му красота озадачава и пречи най-вече на него самия.

„Чужденецът“ взе наградата на публиката на Варненския фестивал, а следващият „Живи легенди“ бе най-гледаният филм за 2014-а. Илиев, обичайно игнориран от държавни дотации, работи сам, със спонсори и продуктово позициониране. И то все по-елегантно, особено със „Завръщане“, където повечето рекламни кадри изглеждат като истински фон от емблематични, познати и обичани от всеки българин места в Пловдив. Няма лошо, когато в света вилнееха тълпи от туристи, те винаги парафираха места, сложени на картата на глобуса именно заради гледани филми и сериали, не поради самоотвержения и отраден труд на туристическите агенти.

В „Завръщане“ отново виждаме една банална и леко фалшива завръзка. Дечурлига в „паметното футболно лято“ на 1994 година яхват колелата и на един от хълмовете на Пловдив се заричат след 25 години да се срещнат на същото място. Колкото и да са стари и каквото и да им се е случило. Тук много уместно и вярно е уловена емоцията на онова поколение, което за първи път усети, че светът вече ще бъде негов (макар и по футболен повод) и погледна с други очи на него.

След 25 години на хълма се явява пръв телевизионен водещ (Ачо) със съмнителна слава, за която по-късно е безжалостно подиграван от приятелите си. Някакъв любител на снимките неуморно снима и Ачо фамилиарно се хвърля към него. Получил хладен отпор, веднага се оправдава – „Не съм педал“, явно е станала грешка. Този епизод далеч не е най-красноречивият, но илюстрира чувството за комизъм във филма. Той е базиран на механизма – някой казва едно, мислейки си друго, и дори да не получи отсрещна реакция, сам се компрометира, изтърсвайки направо това, което го мъчи. Героите самостоятелно осъзнават абсурдността, виновността, глупостта или обречеността на ситуацията, в която са попаднали, и се бранят извънредно комично срещу неизречени мисли. Диалогът е лек, приятен, ироничните забивки между приятелите са свежи, дори клишираната завръзка и ситуация постепенно се развива и подплатява с много по-сериозни и съществени мотивировки на героите. Нещата не се оказват толкова прости, както изглеждат на пръв поглед, и действието се развива, усложнява, героите се уплътняват и легитимират като все по-интригуващи.

Най-добрите попадения са женските образи във филма – съвременни жени и момичета с остър език; независими, взискателни, проницателни, речовити и неочаквани, точно каквито трябва да са жените. В ролите на мащехи, братовчедки, идолки от началното училище, щерки, те се превръщат в почти съвършени женски допълнения към основните персонажи и всъщност много помагат за тяхното по-релефно изграждане.

В кадър виждаме и лебедовата песен на Стефан Данаилов в ролята на дядото на двама от героите, лошия и добрия братовчед. Той раздава правосъдие и наследства с онази позната ни така добре българска роднинска жестокост, лишена от всякакви илюзии или чувство за вина.

Определено Ники Илиев надгражда своите умения като режисьор и сценарист, поне с този филм. Музиката в него доста точно отговаря на филмовото действие, в унисон най-вече с обратите в емоциите на героите. Дори някои съмнителни актьорски присъствия, като на Орлин Павлов и Диляна Попова, пък и своето собствено, режисьорът успява да пробута като умишлени.

Важното е, че героите му са интересни, интелигентни, смешни, излизат понякога леко унизени, но с чест от доста обърканите ситуации, в които попадат. И след всички украшения на смеха, шегите, интригите и превратностите на съдбата прозират някои истински неща като приятелство, носталгия по родния град, любов и прошка. И това не е поднесено лигаво,  поучително или демонстративно. Някак тихо прелива от екрана с особена топлота. Затова все пак ми е драго, че точно „Завръщане“ е изборът на публиката тази година, а не някои последвали го в класацията абсолютно анемични филми. Да спечелиш зрители на своя страна, не е лесно, особено ако си си поставил и други благородни цели.

Е, на финала всичко олеква тотално и „Завръщане“ се превръща в някакъв концерт със знакови за нашата сцена изпълнители, докато главните герои вече са нищо повече от статисти. Вероятно в опит за едно последно сприятеляващо намигване към зрителите персонажите стават просто едни от нас – малко тромаво, но пък в тон с начина, по който е започнало всичко.

ТЕМА НА ФОКУС: ПОНЯТИЕТО "УСПЕХ" В БЪЛГАРСКОТО КИНО