Две минути и половина. Толкова са достатъчни на Майкъл Морис, за да ни въведе в първия си широкоекранен филм с куп информация във всички направления: за предисторията и характера на героинята от заглавието, за мястото и тона на разказа, за екипа и жанра. В тези две минути и половина – докато началните надписи текат под песен за любов на Доли Партън – поредица от аналогови фотографии нахвърлят цяла съдба: кръглобузесто бебенце се сменя с широко засмяна девойка с шини на зъбите, а на нейно място идват последователно влюбена млада жена, сияеща родилка, пребита съпруга, изтощена майка. И един кратък, екстатичен клип от телевизионно предаване, от който разбираме, че някъде дълбоко в Южните щати Лесли току-що е спечелила значителна сума от лотарията и смята моментално да я вложи в „по-добър живот“. Секунда по-късно лаконичен надпис ни прехвърля шест години по-нататък и започва същинската история: Лесли, във видимо лоша форма, бива изхвърлена от мизерната си квартира. Притежанията ѝ са натъпкани в найлонови пликове, а съседите обръщат гръб на кресливата ѝ съпротива. Късметът от лотарията е пропилян; положението изглежда по-лошо от всякога.

„За Лесли“ показва – с топла палитра и обилие от характерно щатски реквизит (дънки, карирани ризи, барбекюта, префучаващи камиони, цигари, обществени перални, пъстрота на расите, теснота на вижданията и цветисти разговори с гърлен акцент) – една дълбока Америка на бедност, отхвърленост и самота. На пръв поглед същото, но и обратното на „Земя на номади“ (с щипка от разредената атмосфера, накъсана от задъхани препускания на киното на братя Сафди). Или опакото на американската мечта – да, в тази система „животът може да бъде по-добър, по-богат и по-пълен за всекиго и за всекиго може да се намери шанс, съответен на способностите или постиженията му“... но може и да не се намери. И Лесли е един от безбройните примери за изпаднали от системата; за неприспособим елемент, за чието приспособяване никой няма достатъчно време, вяра, средства или мотивация. Докато (и ето това е истинската ѝ печалба от тотото) все пак такъв човек не се намира.

Лесли е труден човек. Симпатична само когато тя пожелае, зависима, ръбата. На обещанията ѝ повечето пъти не може да се разчита, нито дори на вниманието ѝ. Дори заглавието „За Лесли“ е двуостро – доброто намерение на наздравицата е в противоречие със съсипващия алкохолизъм на героинята... Хубавото на филма е, че илюстрира доста умело как не един и двама се опитват да ѝ подадат ръка, без никой да успее да издържи тежестта ѝ докрая. А и без тя да издържи тежестта на приетата услуга. Тя е „властна жена без власт в този свят“, както каза някъде режисьорът. И единствената кукичка, на която смогва да се захване; единствената вратичка, в която смогва да се промуши преди пълното пропадане в мрака, е почти произволната проява на човещина от един пълен непознат – съдържателя на очукан мотел Суийни (Марк Марон, чудесно многопластов). Той ѝ дава възможност да се изправи по начин, който нейната личност най-сетне може да преглътне.

„Ще ти е приятно ли хората да стоят наоколо и да те гледат как страдаш?“, пита я синът ѝ – неведнъж подвеждан, но все още някак отчаяно обичан от нея – в разговор по повод зоологическата градина. „Те така и правят“, отговаря Лесли... „За Лесли“ е до голяма степен филм за това как (превратно) тълкуваме отношението на другите и се оплитаме в сложни, често разрушителни вътрешни битки около идеята за личната си ценност, която не сме в състояние да защитим. Слава богу, в процеса разказачът не анихилира без милост уязвимия си основен персонаж, за да ликува от фазите на разпада му (вж. какво направи например – талантливо, епично и жестоко – Ларс фон Трир с героинята на Бьорк, също самотна майка с момче на фона на бедна Америка, в „Танцьорка в мрака“). „За Лесли“ е съсредоточен в битката за отделната личност, опитва се да свидетелства за възможното ѝ изплуване и се справя съвсем прилично.

Любопитно е, че „За Лесли“ е крайно американски в сюжета и в декора си (а и премиерата му беше в Тексас – на South by Southwest, откъдето през март 2022 г. тръгна и хитът „Всичко навсякъде наведнъж“), но две от „носещите“ му фигури са англичани – режисьорът Майкъл Морис, който в началото на това хилядолетие е бил директор на лондонския театър The Old Vic, и Андреа Райзбъро в главната роля. За Райзбъро вече говорихме и искаме да говорим и занапред: различна, жизнена и интересна във всяко свое екранно превъплъщение; заземена и интелигентна в интервюта и на пресконференции. Тя беше последният човек на Земята заедно с Том Круз в „Забвение“, партньорката на сцената и в живота на Майкъл Кийтън в „Бърдмен“, любовницата на Ема Стоун в „Битката на половете“ и кой ли не я е режисирал от Майк Лий до Мадона, но до завчера (поне в нашата преса) името ѝ почти не беше споменавано. Когато я номинираха за „Оскар“ в „За Лесли“ обаче, настана една световна говорилня...

Как така аутсайдерката редом с утвърдените звезди (Кейт Бланшет и Мишел Уилямс съответно в касовите „Тар“ и „Семейство Фейбълман“)? Откъде-накъде изпълнителката от малкия независим филм, рекламиран чрез изобретателни алтернативи поради липса на бюджет за друг вид разгласяване? Защо бяла англичанка, а не чернокожа американка? (Оплакването тук бе основно, че не е уважена Вайола Дейвис в „Жената воин“, но гневът, незнайно защо, се насочи срещу Райзбъро, а не срещу също номинираната красавица Ана де Армас от мъчителния „Блондинка“ – едно е да се нахвърлиш на изпадналата Лесли, друго – на Мерилин Монро...) Номинацията на Райзбъро беше „разследвана“ от Академията за филмови изкуства и науки и не беше анулирана, но с някакви уговорки, които всъщност я белязаха с дамгата на нередността. Накрая страхотната Мишел Йео („Всичко навсякъде наведнъж“) с право спечели „Оскар“ в категорията за главна женска роля, а Андреа Райзбъро остана без вина виновна и изблъскана вън от „правилното“ общество – малко като своята незабравима героиня...