Едно популярно напоследък меме гласи: „Преживях работна среща, която можеше да е имейл“. Ако го отнесем към филма „Блондинка“, ще стане: „Изгледах почти тричасов филм, който можеше да е песен на Елтън Джон“. Шейсет години след смъртта на една от най-големите кинолегенди, светът не се уморява да се рови във всеки детайл от живота ѝ, да го пресъздава според вижданията си и вкуса на времето. „Свещта на Норма Джийн догоря отдавна, но не и пламъкът на легендата“, в свободен превод пее сър Елтън. „Мерилин Монро“ е преексплоатирана марка, образ, сам по себе си превърнат в меме, ако заемем дефиницията на Ричард Докинс, че каквото е генът за живия организъм, това е мемето за културата - единица мярка за идея/информация/образ/модел на поведение, която копира генетична информация и се репликира в различни ситуации. Филмът „Блондинка“ на реж. Андрю Доминик, базиран върху едноименния роман на Джойс Каръл Оутс, има претенцията да отиде оттатък репликирането на Мерилин съблазнителката и да ни я покаже отвътре. За целта подбира трагичните епизоди от живота на Норма Джийн, съшивайки ги в мрачно житие на мъченица.

Филмът започва с ужасното детство с психично болна майка и без баща и въдворяването в сиропиталище, следват актьорски прослушвания, преминаващи в сексуална консумация; пикантен menage a trois, завършващ с насилствен аборт (тук претенцията да се представи Мерилин отвътре е буквализирана от камерата, която прониква в тялото ѝ и след обзор на матката и фалопиевите ѝ тръби започва да говори от името на ембриона, излязъл от някой образователен филм за развитие на гестационните етапи. Мотивът с ембриона се повтаря тенденциозно и оставя доста неприятен вкус.); следва бракът с патриархалния Ди Маджо, който не я разбира и я пребива; бракът с интелектуалния Артър Милър, който не я разбира и я пренебрегва, този брак завършва с помятане; после идва бруталният, графично подробен епизод, в който президентът Кенеди се държи с тежко упоената Мерилин като със сексробиня.

Впрочем полиаморната връзка с Кас и Еди, синове съответно на Чарли Чаплин и на Едуард Робинсън, е, общо взето, единствената хармонична връзка на героинята с мъж/мъже във филма. Момичето с неизвестен баща и момчетата с прочути бащи ги свързва фактът, че са нежелани деца. Кас и Еди като че ли единствени схващат разликата между Норма и Мерилин. В тях Мерилин не търси баща си, по-скоро открива сексуалността и силата на въздействието си и изживява пълноценна връзка, оцветена в инцестност поради факта, че се наричат Близнаците. Впоследствие Кас ще изпрати голите снимки на Мерилин на съпруга ѝ (Ди Маджо) и цял живот ще я тероризира с писма, за които тя вярва, че са от баща ѝ.

Джойс Каръл Оутс, авторката на романа, по който е сниман филмът, вероятно е сред малцината, които смятат, че Андрю Доминик е съумял да „покаже  изживяното от Норма Джийн Бейкър от нейната перспектива, а не отвън, не чрез мъжкия поглед, а потапяйки се в нейното светоусещане“. Още заглавието обаче – и на книгата, и на филма – извежда ограничаваща и обезличаваща щампа, „блондинка“ е азбучен пример за меме. В опита си да не бъде поредният биографичен филм за знаменитост, платила горчивата цена на славата, „Блондинка“ се превръща в разказ за мъка, страдание, психическо и физическо насилие и унижения до степен отношението на Хичкок към блондинките във филмите му да ни се стори милостиво и джентълменско, сравнено с това на Доминик към Мерилин.
Ако холивудският естаблишмънт и жадната за сензации публика са ограбили Мерилин от човешки облик и индивидуалност през 50-те, налагайки ѝ само и единствено ролята на сексбомба, филмът прави същото, само че я свежда до жертва, Питър Брадшоу от „Гардиън“ го нарича „радиоактивна виктимизация“.

По тази причина цялата артистичност на филма: редуването на черно-бели с цветни епизоди, части в каданс, колажното смесване на сцени от филми и фабулно действие, музиката на Ник Кейв и Уорън Елис - всички те са като орнаменти, естетизиращи един почти експлоатационен филм. Появите на Джулиън Никълсън, потресна в ролята на Гладис, психично болната майка, прорязват киноразказа с различния си ритъм и драматизъм, но само трупат още мъки на гърба на героиняата. Гладис затъва в страданието си, без да отпусне юмрука, с който мачка погубената си дъщеря, Норма Джийн си остава нейна заложница, понасяща психотичните ѝ изблици на неудовлетвореност и гняв.

Ана де Армас дава всичко от себе си в тесния диапазон, който ѝ е оставен – тя страда, плаче, хлипа с размазан грим, повръща, бива упоявана и насилвана. Хем трябва да е разпъната между Норма Джийн и Мерилин, хем говори само със сладникавата бленда на Монро, премодулира я до натрапчиво глезене на жена, преструваща се на момиченце. Реалната Мерилин впрочем доста нюансирано използва глезения гласец и наивното кокорене, докато Де Армас няма тази възможност. Тя пискливо доверява още в трейлъра, че Мерилин няма нищо общо с Норма Джийн, нарича съпрузите си „татенце“ и цитира Достоевски и Чехов, но звучи неубедително.
Тясната роля, която ѝ е оставена, напомня мъките на Натали Портман в „Черен лебед“ – витална творческа енергия, напъхана в тясна, макабрена рамка.
Ако продължим аналогията между гените и меметата – от науката вече знаем, че няма изначално повредени, болестотворни гени, водещи непременно до заболяване, има неправилна експресия на гени, която води до болест. В случая с „Блондинка“ имаме тенденциозна експресия на биографията на една сложна и противоречива личност, довела до тягостен филм.