Всеки, който е живял през комунизма в България, в цялото му мрачно „великолепие“, орекестрирано от органите на вездесъщата Държавна сигурност, ще хареса филма на Кашя Адамик „Зима под знака на враната". Вероятно много, които не са живели в онези мрачни времена, ще го възприемат като криминален филм за времето на комунизма, с действие, развиващо се някъде далеч на север. Със сигурност спомените за абсурдите на онова сиво и натоварено ежедневие отпреди 1989 г. ще бъдат изпратени обратно в небитието, където им е мястото, макар че приликите с настоящето понякога са плашещо отчетливи. И уж методите за натиск днес са по-рафинирани, но не можем да подминем факта, че Източна Европа все още се намира в лапите на същото зло – онова, което днес се представя като капиталистическо, а според някои заблудени души преди 1989 г. е било „светлото минало“. „Зима под знака на враната“ е заснет по мотиви от разказа „Проф. Андрюс във Варшава" на нобеловата лауреатка Олга Токарчук и е включен в програмата на юбилейната Киномания 2025 (13 - 20 ноември).

В края на 1981 г. Полша се намира на прага на дълбока политическа криза. Английската преподавателка д-р Джоан Андрюс (Лесли Манвил) пристига във Варшава за лекция, но само дни по-късно страната осъмва във военно положение. Градовете са блокирани, улиците – под контрола на армията и милицията, а основните граждански права – суспендирани. След като става свидетел на убийството на полски студент от служител на тайните служби, проф. Андрюс внезапно става мишена. Под растящия натиск на обстоятелствата тя претърпява вътрешна промяна: от дистанциран западен учен се превръща в човек, който вече не се чувства добре в ролята на страничен наблюдател, защото обстоятелствата не ѝ позволяват повече да заема тази удобна позиция, макар и изкушението да е голямо.

Филмът на Адамик успява да потопи зрителя (че даже и на моменти почти го удавя) в мрачната атмосфера на Полша от началото на 80-те – повествованието започва с чувство на тревога, преминава в параноя и към края вече прераства в задушаващ натиск. Адамик залага и на екшън, и на внимателно изграждане на засилващото се напрежение, което „хваща“ зрителя за гърлото. Всяка сянка крие враг, а всеки тъмен ъгъл – смъртна опасност. Всеки герой използва някакво прикритие, а светлината е нежелана, защото те прави видим за „всевиждащите“ агенти на тайните служби.

Действието в „Зима под знака на враната“ е фокусирано върху интересна тематична ос, където сблъсъкът между Западния (привилегирован, академичен) и Източния (репресиран) свят е неизбежен. Двете героини все още не знаят, че макар да се взаимоизключват от голямата картина, която е различна за всяка една от тях, действието ще ги направи почти съюзници. Професор Джоан и активистката Алина (Зофя Вихлач) символизират тези две половини на тогавашната, разделена от Желязната завеса Европа.

Изпълнението на Лесли Манвил е перфектно. Персонажът ѝ е чужденка, която постепенно излиза от тясната черупка на академичния егоизъм и се променя – от уважаван академик, обитаващ своята студена, но гарантирана безопасност, се превръща в участник в събития, които не може да контролира, но пък събудената ѝ съвест не желае да приеме. Снизходителната реплика „Не се правете на герой“, изречена от оперативен работник, контролиращ добрия демократичен дневен ред, въобще не съвпада с общочовешките ценности, които очевидно не са обект на уважение нито на Изток, нито на Запад. Академичните постижения на проф. Андрюс ѝ гарантират спокойствие, но тя самата е изправена пред избор – да остане удобно пасивна в своите привилегии или да се намеси. Тук филмът на Адамик поставя един наистина труден въпрос – какво наистина означава свободата да имаш личен избор и на Запад, и на Изток в рамките на две различни идеологии. Борбата на Алина и съмишлениците ѝ - може ли да е решение? Бягството на проф. Андрюс – може ли да е алтернатива? Филмът носи своите отговори, като не предлага едностранчиво тълкуване на дневния ред от полския декември на 1981 г.

Това е и моментът, в който привидно тотално „контролираната“ среда се превръща в хаос, в който действията на проф. Андрюс са плод на личен избор и са абсолютно под неин контрол. Съпротивата ѝ в резултат на двойния натиск на тайните служби на „лошите“ и „добрите“ ме подсети за един кратък цитат от „Фермата на животните“ на Джордж Оруел: „Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е“. Изводът тук за мен като зрител на филма е, че свободата е по-силна и от страха, и от контрола.

Адамик и операторът Томаш Наумюк успяват да изградят един много отчужден, мрачен, почти черен визуален свят, в който студената зима, сивата градска среда и мрачните промити интериори са в тотален синхрон с контролираната еднаквост на тоталитарния режим. Всичко това подкрепя и усещането за непрекъсната заплаха, в което е фокусирано цялото действие. Т.нар. „екшън сцени“ във филма са съвсем в ритъма на измамното спокойствие на социалистическото ежедневие, защото тогава такава беше реалността, само упадъчните филми, разпространявани случайно по малките кина, и късните криминални филми показваха този пропаднал и гротесков капиталистически кошмар, в който някакви закоравели престъпници всяват хаос в човешкия живот, който не чака търпеливо „светлото бъдеще“. Много силна е метафората за сивия панелно-бетонен градски лабиринт на Варшава от 1981 г., в който тук-там обаче проблясва по някоя силна светлина в тъмата – усеща се плаха надежда, която е породена и от година по-рано появилия се неформален съюз на профсъюзни организации „Солидарност“, предвождан от Лех Валенса, който де факто се превръща във водещата опозиционна политическа сила в страната. Поляците никога няма да забравят този 13 декември на 1981 г. Точно преди 44 години ген. Войчех Ярузелски въвежда военно положение в Полша, твърдейки, че така спасява страната от съветска инвазия. (Кървавите спомени от Унгарското въстание през 1956-а и Пражката пролет на 1968-а са много живи и полските другари не желаят да повтарят съдбата на братските другари. Изявленията на Леонид Брежнев в онзи период не са особено окуражаващи за полското положение.) Това мракобесие продължава цели 19 месеца, които са белязани от червен терор – онези, които не са арестувани, изпадат в дълбока депресия. Танковете са по улиците на Варшава, а тежко въоръжени войници охраняват всички стратегически сгради. Милицията контролира целия автомобилен трафик и пешеходците. Гражданите са претърсвани, а тези, които са имали неблагоразумието да носят позиви у себе си, веднага са отвеждани в участъка. На практика Военният съвет за национално спасение бързо успява да смачка „Солидарност“ като масово антикомунистическо движение и възстановява властта на тоталитарната система. Над 10 000 души са интернирани, а 12 000 са осъдени от военни трибунали и макар и военното положение да е отменено през 1983 г., гражданското недоволство срещу управлението на ПОПР продължава до падането на комунистическия режим през 1989 г. Всички гореописани събития намират своето кинематографично отражение в „Зима под знака на враната“. Виждаме танковете, които блокират варшавските булеварди, опашките за хранителни продукти и гражданите, нарамили нанизи от ролки тоалетна хартия…

Но по-важното е, че филмът на Адамик всъщност връща лентата на историята назад в онзи фатален 13 декември, когато свободата е смачкана от военните ботуши, но не съвсем. Ето защо е важна историческата памет. Трябва да се помни дори когато е забранено или неудобно. Всеки избор е път – въпросът е дали го извървяваме съзнателно.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.