Защо съществуват дългите кадри в киното? Преди повече от половин век отговорът навярно би бил – за повече реализъм, за да се смири режисьорът пред оголения живот, който говори сам за себе си. В наши дни се иска много смелост, за да се твърди нещо подобно. По-скоро дългият кадър не спира да намира нови перспективи, които варират според идеята на употребяващия го. Но с една уговорка: че който знае как да го използва, знае и защо. Ако му липсва цел, дългият кадър може да досади както нищо друго.

Защо „Бърдмен“ избира да прилича на филм, заснет в един дълъг кадър? В някакъв смисъл – за да покаже на какво е способно киното днес. И наистина – координацията между режисурата на Иняриту, актьорската игра, камерата на Еманюел Любецки и последвалия „безшевен“ монтаж е пример за професионална и технологична вакханалия, която сама по себе си оправдава кинематографичното битие на „Бърдмен“. В същото време обаче този филм далеч не е безразличен към темите, които е избрал – смисълът на изкуството, ролята на артиста, връзката между театър и кино. Той освен всичко замъглява линиите между реалност и фикция, включително с избора на бивш Батман, изпаднал от висшата лига – Майкъл Кийтън – за ролята на бивш Бърдмен, изпаднал от висшата лига, с ясното съзнание, че публиката ще забележи това. Именно по тази причина идеите, които обсъжда, са не просто „екзистенциални“, каквото би било клишето в случая, а поставят под постоянно съмнение собственото му съществуване и го товарят със значителна амбиция. На толкова оригинално зададен въпрос се налага адекватен отговор. А отговорът на „Бърдмен“ не е такъв.

От Бресон знаем, че бракът между кино и театър не завършва с успех и „Бърдмен“ е ярко доказателство за тази мисъл. Еднокадровият стил дава възможност за трансформиране на филмовото пространство в театрално, но тази интересна идея потъва в абсолютно равната игра на иначе чудесния актьорски състав. Дали ще играят в театралната постановка – тема на филма, или във филма, в който играят театрални актьори, това не води до никаква разлика. При положение че залогът на филма е в разкъсването на Ригън Томсън между миналото му на суперзвезда и стремежа му към „високо изкуство“, нищо не е направено, за да си проличи, че между тези две негови самоличности има дистанция, нищо, което да ни убеди дали този човек действително иска да режисира постановка по Реймънд Карвър или просто страда, че никой не го кани в блокбъстъри.

Да вземем за пример противопоставянето между Ригън и неговия естествен конкурент и антагонист – Майк (Едуард Нортън). Авторите сами се досещат на сценарно ниво, че могат да превърне преиграващия а ла Станиславски, млад и нахакан Майк в контрапункт на „морално остарелия“ Ригън и този контрапункт да носи и редица други напрежения като театър срещу кино или младост срещу опит. През цялото време обаче тази идея остава на нивото на смешките между двамата, без да се активира действително търсеното противопоставяне. Ако под претекст нещата да са твърде необясними, режисьорът не изгради силен образ (от какъвто се нуждае), този претекст не може да е извинителен. Докато публиката развива всевъзможни теории за финала на „Бърдмен“, малцина обръщат внимание на факта, че причината да има толкова теории е най-вече, че до финала не разбираме що за човек е главният герой, около когото е центриран целият филм. В случай че тезата на Иняриту е, че разкъсаният между идентичностите си актьор в един момент стига до крайния нихилистичен жест, поне можеше да покаже докрай този жест, а не да вкара допълнително количество неизвестни. Целият „отворен финал“, макар да провокира размисли, изоставя истински важния въпрос на филма – за помирението със себе си, тъй като без да видим дали Ригън докосва ролята, която да го освободи от Бърдмен, той се губи в клишето си на смахнат тип, взимащ се насериозно. Няма как да не си мислим, че това е обезсмислило цялото движение на филма до неговия край.

Впрочем дори и обяснението, че през дългия кадър изживяваме на един дъх случващото се, не издържа, защото екранното време очевидно не съвпада с времето на историята, което е общо шест дни, нито пък действието се развива наведнъж, тъй като има преминаване от ден в нощ и обратното. По-скоро неразвитите полета от безспорно вълнуващата история се дължат именно на този стил, който държи нещо да се случва във всяка една секунда и няма никакво намерение да рефлектира върху собствената си логика.
При това положение защо „Бърдмен“ е заснет като в един кадър? За да ни запрати в главата на героя, вместо режисьора, който всъщност трябваше да е там.