„Ако можех, щях да те ритна“ е психологическа драма, режисирана от Мери Бронстийн, която се фокусира върху напрежението, отчуждението и вътрешния разпад в съвременното aмериканско общество. Действието проследява няколко дни от живота на Линда (Роуз Бърн), която сама се грижи за болната си дъщеря, докато съпругът ѝ (Крисчън Слейтър) е напълно физически и душевно отсъстващ от семейния наратив. Между професионалните ангажименти, борбата със здравната система и натиска на ежедневието контролът започва постепенно да отпада, а границата между работа и личен срив става все по-тънка.

Актьорският състав е допълнен от Конан О’Браян и рапъра ASAP Rocky, като присъствието на О’Брайън е в нетипична драматична роля, която създава допълнителен пласт на дискомфорт сред дресираните целеви аудитории. Заглавието, продуцирано от "A24", привлече вниманието още с премиерната си прожекция на филмовия фестивал в Сънданс в началото на 2025 г., като филмът беше отличен с награди и номинации за актьорска игра и режисура. Нетипичната драматична роля за по-скоро комедийната актриса Роуз Бърн бе удостоена със "Сребърна мечка" и "Златен глобус" за главна женска роля, а също и с номинация за "Оскар".

Това е филм, който не се гледа, а се преживява, доколкото може да се издържи докрай, защото процесът изисква наистина допълнително усилие. Още от първите сцени става ясно, че историята на Линда ще е изпитание за зрителите. Камерата на Кристофър Месина не просто наблюдава героите – тя буквално се „залепя“ за тях, „диша” в лицето им, „притиска“ ги, но точно в това визуално напрежение филмът намира своята въздействаща сила, която избягва всякаква естетизация. Няма красиви кадри, няма утешителни моменти. Всичко е сурово и почти документално, което прави преживяването още по-интимно и трудно за понасяне.

Разказът не следва класическа холивудска драматургична формула – ясна цел, конфликт и катарзис. Вместо това се разгръща като бавен и неумолим вътрешен срив. Героите не се развиват, а се разпадат пред очите ни, а този разпад е болезнено разпознаваем. „Ако можех, щях да те ритна“ показва безсилието на привидно всемогъщия съвременен човек в една автоматизирана социална система, създадена да улеснява живота му – безсилие, което не идва с шум, а се настанява тихо като коварно онкологично заболяване и остава там до неминуемо леталния изход. Това е кино, което предразполага зрителите да си зададат въпроси, а техните отговори ще доведат до много горчиви равносметки всички, които имат утопичното желание да направят Америка велика отново.

„Ако можех, щях да те ритна“ е и особено критичен към обсесията на съвременното американско общество към психоанализата. Тя присъства като вездесъщ и безотказен „пенкилер“, но остава напълно безсилна – сведена до декоративна функция, която на практика се оказва форма на самосаботаж. Линда като аналитик не може да предложи никаква утеха или решение на своите пациенти освен вездесъщото медикаментозно лечение. Психоанализата не е решение, а симптом на общество, което е прехвърлило отговорността върху индивида. Всъщност филмът ясно показва, че фокусът на психоанализата е, меко казано, сбъркан – вместо да търси „какво не е наред със средата“, въпросът винаги е „какво не е наред с индивида“ и точно там разказът става неудобен. Жертви на този дисонанс са всички майки във филма, които не срещат никаква подкрепа от системата в усилията си да се грижат за собствените си деца. Линда е особено безпощадна в сцена на групова среща, където в разрез с всякаква аналитична етика заявява: Да, вината е ваша. Вие не можете да се погрижите за собствените си деца, докато на черната дъска срещу нея с тебешир е написано: Вината не е ваша. Това не е прозрение, а моментно бягство; опит самата тя да се измъкне от оковите на собственото си безсилие и да оправдае факта, че е заключена в същата безизходица.

Другият много силен епизод, онагледяващ сбъркания фокус на анализата от общество към индивид, са провалените опити на Линда да получи терапия. Тя търси подкрепата в лицето на колегата терапевт от съседния кабинет (Конан О’Брайън), но неговият хладен и откровено антагонистичен подход към състоянието ѝ предлага дистанция вместо подкрепа – той прави смразяващи аналогии, като я обвинява, че „се наслаждава“ на собствения си стрес и това вменяване на вина на практика реактивира травмата ѝ. Междувременно тя търси отчаяно утеха в дрогата, но и тази модерна обсесия не ѝ предлага работещо решение, а само кратка анестезия. Линда изпитва нуждата да заглуши шума и да притъпи тревожността, за да „избута още един ден“, и не се спира пред нищо, за да има достъп до някакъв опиат, който ще ѝ помогне да постигне това. Тя и нейните пациенти не се борят с прозаичното ежедневие, което ги смачква. Работата, отношенията, очакванията – всичко изглежда впрегнато в социален механизъм, който бавно унищожава живота. Аналитик и пациент оцеляват ден за ден – без всякаква надежда за лечение или поне осъзнато изтласкване на множеството натрупани травми, които дори в хода на действието се мултиплицират заплашително. „Достъпът“ до терапия се свежда до медикаментозно лечение или до ползването на незаконни субстанции – две еднакво вездесъщи алтернативи в съвременното американско общество, където очевидно се злоупотребява с всякакъв вид дрога – такава с рецепта или снабдена от уличния дилър. В това отношение „Ако можех, щях да те ритна“ е тежка присъда към едно общество, обсебено от зависимостта към дрогата, седативите и опиатите, където вредата от пристрастяването е представена без всякаква гламоризация. Еуфорията от надрусването е заменена от отчаяна нужда да се избегне непоносимата реалност, а без медикаменти или нелегална дрога няма възможност за оцеляване…

Филмът е не само болезнен портрет на съвременния човек в криза, той е диагноза на едно общество, което тихо се разпада. Тук Америка е много далеч от „онази мечта“, която години наред продаваше великата илюзия за нейното величие и социално благополучие. От екрана наднича една несъществуваща здравна система на страна, където обществените единици функционират на ръба, притиснати между икономически проблеми, емоционална изолация и липса на всякаква реална опора. Присъствието на толкова силно употребяваната в американското кино от последните десетилетия катастрофа и още по-касов вселенски апокалипсис е заменена от нещо много по-страшно и наистина плашещо: нормализираната разруха.

Мери Бронстийн представя лицето на онази, истинската Америка, лишена от блясъка на попкултурната индустрия, а в тази реалност няма спасение от ежедневието, което убива на „бавен огън“. Най-тревожното е, че филмът е като огледало, където рефлектират всички задънени екзистенциални ситуации, познати от социума на западните общества – работа, която не дава смисъл; връзки, които не дават опора; социум, който не предлага подкрепа, а изисква от индивида безрезервна толерантност. Може би най-жестокото е, че никой не изглежда изненадан, че всичко извън нормата всъщност е прието за нормално, но съзнанието  отхвърля това противоречие и така започват да се натрупват психологическите травми.

В този контекст филмът може да бъде поставен до заглавия като “Срам” (2011 г., реж. Стийв Маккуин), “Асистентът” (2020 г., реж. Кити Грийн) и “Жокера” (2015 г., реж. Тод Филипс), но отказва да даде дори минималния катарзис, който те предлагат. Дори в епохата на „институционализираното инди кино“, олицетворено от "A24", филмът на Бронстийн напомня, че истинското независимо кино не е стил, а риск.

Това е плашещо реален екзистенциален хорър без чудовища. Ужасът е да останеш сам… заедно с всички останали, в общество, което не предлага утеха за никого. „Чудовището“ е обикновеното ежедневие, а „психопатът“ може да е всеки един от нас. В духа на Жан-Пол Сартр бихме могли да констатираме, че „Адът – това не са другите“, а състоянието да бъдеш редуциран до незначителна част от система, която не предлага изход.