Под дългото заглавие се крие една кратка, но знакова ситуация. Времето е малко след окончателния разпад на Югославия, мястото – влак, който минава транзит през Босна. Спира на непредвидена гаричка, качват се хора с маскировъчни дрехи, задават странни въпроси. Търсят мюсюлмани и ги карат да слязат: „Не си вземай багажа, влакът ще те изчака“. Пътниците хем се досещат, че не е на добро, хем не знаят колко е лошо. Някои хем чувстват, че нещо трябва да кажат, хем не им стиска. Други присъстват с отсъстващ вид. Дълго ме беше страх да гледам „Човекът, който не можеше повече да мълчи“ на Небойша Слиепчевич (филмът е качен в ютюб канала на „Арте“ до ноември т.г.) – и с право. Това са дванайсет минути предизвестено напрежение и тъга от човешкия род. От друга страна обаче, дванайсет минути нужно кино, което в едно разумно общество трябва да се гледа и обсъжда още от училище.

Миналото лято отидох в Аушвиц. Щеше ми се да е болна измислица, но уви – има влак до там, спретнати тротоари, указателни табели. Машини за кафе пред входа. Насред останките от един крематориум рукна дъжд и немецът, когото приютих под чадъра си, каза: „Какъв лош късмет! Да дойдем чак до тук и да завали“. Нелепо беше и зловещо – както всичко наоколо. Едно от най-страшните неща на едно от най-страшните места в света е практическата му обозримост: вземаме толкова и толкова вагони, товарим толкова и толкова хора, пращаме ги в тези и тези точки, унищожаваме ги така и така... Нищо в Аушвиц не е долетяло от друга планета и не е извършено от мутирало поколение психопати. Всичко е дело на обикновени хора, често по инерция. Ред несложни стъпки, изпълнени като по учебник, в който втрещеното мълчание на присъстващите играе особено важна роля.

В същата втрещеност минава „Човекът, който не можеше повече да мълчи“ и се чудя дали тя ми напомни за Аушвиц; или явното родство и повторяемост между всички геноцидни тенденции; или релсите на плаката, затворили като цип устата на изобразеното там лице. Всичко съществено тук се случва някак битово, както си е в живота – нещата са простички и съизмерими с всичко най-делнично; тревогата идва от някакви подвиквания вън, чийто смисъл може и да ни убегне; главният злодей е леко отегчен чичо (Алексис Маненти); „принципите“, зад които се крие несправедливостта, са халтаво скачени с менящите се обстоятелства („селекцията“ на хора за убиване се оказва почти произволна). Чудесната драматургична хрумка на Слиепчевич е в това, че главният герой в повествованието (Горан Богдан) не е Героят (Драган Мичанович). С първия, централно разположен почти по всяко време от събитията, ние, зрителите, се идентифицираме от раз и по навик – с него наблюдаваме и участваме, и си затрайваме, колкото и да са добри намеренията ни. Втория виждаме и чуваме само за минутка, и то някак в ъгъла – изправяне на крака, няколко точни изречения, излизане, липса. В едно купе сме, но сме други.

С отличен ритъм и дискретен тон „Човекът, който не можа да си замълчи“ – копродукция на Хърватия със Словения, Франция и България (отново Катя Тричкова, като звукът, костюмите и гримът също са български) – разказва как почтеният Томо Бузов (1940–1993) се застъпва пред тайфа наглеци за свой млад спътник. Дали Бузов допуска, че може да плати с живота си, или позицията му на пенсиониран югославски военен го подвежда да мисли другояче, не става ясно от филма. Не е сигурно дали публиката ще се досети без външна подсказка, че става дума за реален случай; дали изобщо ще си спомни кой кого и защо в началото на 90-те на Балканите; и дали на репликата „Не ти влиза в работата“ Бузов е отговорил дословно: „Напротив. Държите се с прилични хора като с животни“. Но е установен факт, че той е единственият опълчил се от 500 пътници, „свели очи и потънали в мълчание пред 20 хулигани в униформи“. А филмът подчертава и друго съществено обстоятелство – в действителността геройствата стават без фанфари. Ей тъй, между другото.

„Човекът, който не можеше повече да мълчи“ спечели Златна палма в Кан, Европейска филмова награда и Сезар. Беше номиниран за Оскар заедно с още четири късометражки, една от които го изпревари за наградата – „Не съм робот“ на нидерландката Виктория Вармердам: хумористичен, футуристичен, красиво заснет. Един ден на работа главната му героиня губи битката си с CAPTCHA (досадните онлайн бариери за ботове, за да прескочиш които, трябва да избираш ръчно парчета от фотографска мозайка с пешеходни пътеки, мотоциклети, светофари и под.). Мнозина видяха в него отзвук от „Блейд рънър“ (заради драматичното разкритие кой е андроид), а аз го намирам за умален Gaslight (заради коварството, с което жената е принудена да се усъмни в себе си до застрашаваща живота ѝ степен). Колкото и да са различни, „Не съм робот“ и „Човекът, който не можеше повече да мълчи“ имат осезаемо сходство – повдигат един смущаващ въпрос, наложен вероятно от все по-ожесточените времена напоследък. И двете продукции те принуждават да се запиташ готов ли си да платиш цената за своята човешкост (човечност), ако тя се равнява на живота ти. И ако не, какво остава?