„Да, обаче онази сцена“, „Да, но все пак е травмиращо“, „Хубаво, ама на финала нищо не се случва“... Популярните форми на възмущение срещу „Сират“ парадоксално утвърждават филма, тъй като показват по негативен начин какъв е неговият залог, а и дори само защото от тях си личи липса на равнодушие, една все по-рядко срещана добродетел – запазена за произведения, зъбещи се на модерността и нейния стремеж към игра на сигурно.

Вероятно последното е свързано с отявленото подозрение на режисьора Оливер Лаше към идеята за прогрес не само в киното, а изобщо. Именно това подозрение стои в основата на времето място в „Сират“: там е съвременността, доведена до своята крайност на мистериозен глобален конфликт, който изглежда, че ни е заварил твърде закъснели за него. Объркано пространство, основано на „истински събития“, но не съвсем, включително в географско отношение. Единствената индикация къде се намират героите е колкото фалшива следа, толкова и горчива ирония: изглежда като Мароко, но някой дава посока „на юг, към границата с Мавритания“. Мароко обаче няма граница с Мавритания, освен ако не броим Западна Сахара – може би последното място, където нищото е запазило своя суверенитет от човека. Безкрайната пустиня, в която не само колониализмът е пропуснал да пристигне по изключение, но егото най-накрая може да умре – любима тема във филмите на Лаше.

Онази сцена и „Сират“ като цяло травмират не защото в тях има нещо особено страшно. Дори напротив, показано е твърде малко, отвъд най-грижовната степен на моралност в кинематографско отношение, а всякакви сравнения със „страшни“ филми неминуемо разкриват лицемерието на зрителите, нормализирали най-грозното разпищолено тарантиновско насилие. Но показаното удря (независимо дали ударът напипва лични страхове и така запраща зрителя към разочарованието), защото към този момент „Сират“ вече е установил границите на един самостоятелен свят – колкото познат, толкова и непознат, и този свят преди всичко се усеща със сетивата, преди да стане достояние на ума. Тъкмо това го прави страшен – осезаемостта.

Разбира се, за целта най-решителна роля играе така широко обсъжданата експлозия от звук, но тя не би работила толкова ефективно, ако не беше вплетена в логиката на рейв културата и автентичния, направо етнографски интерес на режисьора към нея. Трудно е да се открие филм, в който маргиналите въплъщават не само съжаление или даже съчувствие, а служат като метафора за онова ниво на проницателност, към което „нормалните“ хора се стремят. Маргиналите рейвъри, като в осъвременена версия на „Изроди“ на Тод Браунинг (сравнение, което, за съжаление, липсва в анализите на „Сират“ за сметка на безумните препратки към „Лудия Макс“), обаче са схванали нещо много категорично и то е, че живеем във времена, в които е все по-трудно да надмогнем себе си и така да се еманципираме от живота в неговата механична настройка, и затова изглежда едва ли не опасно, когато някакви хора, татуирани с незаличими белези по душата и тялото си, се опитват да го направят. Да, това определено не е рейвът на Burning Man и други подобни панаири на суетата.

В тази обстановка лесно може да се падне в капан при екранизирането на трескавия опит за еманципация. Ето защо всеки филм, заиграл се с тези теми, трябва да мине през пустошта, запушвайки ушите си за изкушенията на екзотиката и „конфликтите между героите“. Лаше се измъква по най-директния начин: още в първите кадри залага „случката“, която уж задвижва действието (търсенето на изгубената дъщеря), така че да разполага с достатъчно време да я зареже, да тръгне по още няколко нарочно задънени улици (приятелството между случайно озовалите се спътници например), за да излезе и от тях и в крайна сметка да напълни екрана единствено с безкрайна и неутешима самота. Същата тази индивидуална самота, когато знаеш, че не просто абсолютно нищо няма значение, но това изпразване от смисъл е несподелимо, включително за не по-малко крехките от теб. Самотата, пред която загубата на децата ти или дори световната война някъде наблизо са просто фонов шум и няма наркотици, които да те извадят от това състояние.

Онази сцена травмира, а финалът оставя мнозина недоволни, защото приемането им изисква усилие – не от гледна точка на зрителя (както заради напълно сдържаната камера, така и защото филмът има в ядрото си едно приятно усещане за авантюризъм), а от гледна точка на човека отвъд зрителя. Става дума за усилието да допуснеш, че и след най-голямата трагедия животът продължава, но вече като задача, която трябва да бъде решена на единствения влак насред нищото. Героите, с цялата им псевдодокументалност, са мъченици от познатия експеримент какво би станало от хората, оставени в примитивно състояние, лишени от всичко, когато не разполагат с никаква котва. За разлика от всички възможни отговори по цялата морална гама, Лаше защитава хладната и безнадеждна за мнозина идея, че няма как да знаем, навярно защото въпросът е зададен в същата рамка, от която произтичат проблемите ни. Колкото повече светът става неразбираем, толкова по-малко може да назовем и провидим неговия край.

Шокиращият ефект от „Сират“, който обединява в травматичен танц всички зрители, е функция на излъганите им очаквания и неочакваното сечение, открито между непримирими крайности. Филм за една семейна трагедия успява да се разпадне до медитативна притча и въпреки това да е стилистично последователен. Пътуването, което би трябвало да доведе до нещо отвъдно (все пак оттам идва и заглавието), ни оставя застинали в мръсотията на преддверието, потни и жадни. Философски намръщено и в някаква степен нравоучително послание, режисирано от заклет фен на Бресон, Тарковски и Киаростами, е опаковано като нещо средно между роудмуви и приключенски филм, наситен с трилъроподобно напрежение. Шокът от възможността на „Сират“ е тежко необходим: най-малкото за да си припомним, че светът е тръгнал да свършва отдавна.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.