КАРЛОВИ ВАРИ 2022: ВСИЧКО, НАВСЯКЪДЕ И ЕДНОВРЕМЕННО


от
на г.

КАРЛОВИ ВАРИ 2022: ВСИЧКО, НАВСЯКЪДЕ И ЕДНОВРЕМЕННО

Нищото бавно завзема страната Фантазия и точно когато заплашва да я погълне цялата, едно малко, съвсем обикновено момче, чиято фамилия неслучайно е Букс („книги“), успява да я спаси с въодушевлението си от книгата, в която чете за премеждията ѝ. За това, общо взето, се разказва в осемдесетарския кинохит „Приказка без край“ на режисьора Волфганг Петерсен („гигантска мелодрама от кич, търговия, плюш и пластмаса“, както го окачествява Михаел Енде, автор на едноименния роман). Интересно е до каква степен структурата му е сходна с тази на кинохита от последните седмици „Всичко, навсякъде и едновременно“ на Даниеловците (Дан Куан и Даниел Шайнърт, за които говорихме покрай великолепния Swiss Army Man), прожектиран за първи път на все по-важният за индустрията South by Southwest през март, разпространяван от А24 и гостуващ в раздела „Среднощни прожекции“ на 56-ия фестивал в Карлови Вари (1–9 юли 2022). През мултивселената плъзва голямо зло, което грози да я унищожи, и една немлада, съвсем обикновена жена е призвана да спаси бъдещето на всички възможни светове, като си върне радостта от живота (а с нея – и връзката с единственото си дете, неслучайно наречено Джой, „радост“). Разбира се, не е нужно Даниеловците да са гледали, камо ли чели „Приказка без край“, за да се хвърлят презглава в сюжета за простосмъртния, изненадващо превърнат в универсален избавител – от Евангелията насам той е любим на разказвачите и на публиката и се повтаря в какви ли не вариации. Това просто е първият паралел, който ми хрумва поради детството ми през 80-те и сходния ми възторг от магията на екрана тогава и сега. Както и сходното раздразнение от „кича и плюша“.

Авторите разпределят два часа и двайсет минути шарен екшън в три нееднакво дълги и нееднакво качествени глави: първата, „Всичко“, е най-обемната, най-вълнуващата и съдържа завръзката. Развръзката е в „Навсякъде“, където вниманието вече започва да се отклонява, а обещаното в предходната част бива нахвърляно по-скоро формално и без размаха, с който е обявено. Епилогът „Едновременно“ е като пришита опашка от добри намерения, която не трае много повече от песничката под финалните титри (симпатична смес от прилепчива мелодия и думички от физиката и философията за „свят без съдба и без ентропия“). Както може да се очаква от Даниеловците, визуалната част е смайваща (колкото е по-голям екранът и по-пълен салонът, толкова по-наситено ще е щастието ви от работата на оператора, сценографите и костюмографите); хореографиите са един път (в честите кунг-фу сцени „изкуство“ надделява над „бойно“); чувството за хумор е неизчерпаем извор на топлота, нищо че тук-там се отклонява към глуповати телесни смешки, от които забравя да си тръгне навреме. Неочаквано за Даниеловците развоят и „поуката“ са напълно предвидими, а фо̀рмата изяжда съдържанието.

И все пак – въпреки излишната разтегленост, въпреки недопечената причинно-следственост, въпреки повторителността – във „Всичко, навсякъде и едновременно“ има куп съкровища. Едно от тях са актьорите: в първокласна форма и готови на чудеса. В централната роля на Евелин – уморена собственичка на обществена пералня с печална дъщеря, убягващ съпруг и раздразнителен баща – Мишел Йео („Тигър и Дракон“, „Луди богаташи“) демонстрира в изящен детайл преходи от безличие и безразличие до царствена мощ и обратно. Партнира ѝ забележителният в смяната на регистрите Ки Хи Куан (момченцето от „Индиана Джоунс и храмът на обречените“ и „Дяволчетата“ – гигантско завръщане на големия екран след 20-годишно оттегляне). Ако някоя сцена от този филм стане култова, то тя ще бъде битката, в която героят му надвива въоръжената охрана на държавно учреждение с помощта само на чантичката си диагоналка. Дъщерята Джой е изиграна с апломб от Стефани Шу (по-известна дотук от телевизията и от Бродуей), а бащата на Евелин – от 93-годишната холивудска легенда Джеймс Хонг. Не бива да пропускаме Джейми Лий Къртис (фаталния обект на желанието на мъжете от „Риба, наречена Уанда“) – тук данъчната инспекторка Диърдре Бубиърдра с шкембенце и горчичено поло, способна колкото на нежно съчувствие, толкова и на смъртоносна агресия.

„Съжаляваме, роди ви се момиче“ (изречено към бащата на Евелин в първия ѝ ден на Земята); „Истината е, че нищо няма значение“ (заявено от собственото ѝ момиче, чието разочарование е добило космически размери); „Или ела с мен и покажи на какво си способна, или лежи тук и чакай последствията“ (подхвърлено към Евелин от съпруга ѝ от паралелна реалност) – тези три реплики горе-долу задават координатите на ставащото с персонажите на „Всичко, навсякъде и едновременно“: самотата в семейството; липсата на разбиране между поколенията; традициите, душащи действителния живот; очакванията на най-близките, които вечно (ни се струва, че) не успяваме да удовлетворим. Предпоставките са простички и отдавна известни, изводите – също: да изслушваме, да щадим, да сме ласкави...

На обратната страна на баналния, тъжен документ, внушават Даниеловците от първите кадри, могат да се напишат инструкции за влизане във вълшебен свят. Свят, в който пространство-времето е обходимо напред, назад и настрани със силата на доверието и на парадокса. Свят, в който дупката на геврека (пардон, бейгъла) може да е окото на Саурон и Звездата на смъртта и настойчиво да се римува с всичко кръгло наоколо – огледала, прозорчета на перални, нервни драскулки и „Ти си кръгла нула!“. Свят, в който поне някои са в състояние да владеят всичките си алтернативни „азове“. И в който единственото им задължение е да бъдат, да чувстват и да не се отказват. Това, че тази мила идея е сервирана без особено задълбаване и надграждане, не пречи да се види колко много труд и хъс са вложени във филма. Както и да се почувства могъщият потенциал на нетипичното: матриархална история за генерална промяна, изпълнена от състав, който е на средна възраст над 55, не е сексуализиран и за секунда, говори два езика и на пръв поглед е от най-обикновени хора, с които лесно продължаваме да се отъждествяваме дълго след като излезем от киното.