Преди няколко години Илиян Метев решава да направи филм за акушерките в България. Намират се с документалистката Златина Тенева и се захващат да търсят заедно подходяща болница. Започва пандемията и идеята първо е отложена, после – преформулирана: а защо не се опитат да създадат нещо по болезнената тема в момента? Нещо бързо и с ефект извън киното – така че обществото да погледне по-отговорно и по-сериозно на онова, което го връхлита? („Смесица между импулс и илюзия“, така нарича през смях Илиян първоначалния си подтик.) Златина издирва подходящо ковид отделение, към екипа се присъединява и операторът Иван Чертов („Февруари“) и – докато Илиян е в локдаун в Оксфорд, където живее – двамата заминават за Кюстендил, където с месеци събират материал на първа линия. Това е, в общи линии, предисторията на „Една провинциална болница“ – филма, чиято премиера в Карлови Вари се състоя десет години след като на същия фестивал „Последната линейка на София“ на Метев получи награда за документалистика.

Как се спряхте на кюстендилската болница?

Златина: Говорих по телефона с директори на различни болници и повечето нямаха нищо против да идем при тях и да изкараме една-две смени, за да видим... Но доктор Величков беше най-топъл. Не се познавахме тогава, чувахме се за първи път и след като му обясних за какво става дума, той попита: „Вашите знаят ли къде отивате?“. Разсмях се: „Вече не искаме позволение от родителите за тези работи...“, а той супер сериозно отговори: „Много е важно семейството ви да знае“. После, като отидохме, ни прие много отворено. И въпреки че беше денонощно в болницата, от понеделник до неделя – защото някой постоянно се разболяваше, а и като цяло има недостиг на кадри, – намираше време да си говори с нас, да изпушим по цигара, да звъни на шефовете на отделенията, за да ни пускат... Добре че си избрахме Кюстендил.

Може ли да се каже, че топлотата, която споменаваш, е един от критериите, по които избираш от кого да търсиш информация?

Златина: Докато снимахме сега, видяхме, че когато си паснеш с човека насреща и си допаднете като усещане, енергия, възгледи, всичко се получава по-лесно и по-естествено. Иначе колкото и да се опитваш, да се нагласяш, няма как да видиш много от него.

Имаше ли – и какво – разминаване между очакванията ви и реалността на място?

Иван: Очакванията, честно казано, са нещо, което знам, че ми изневерява. Аз бях свикнал с по-конвенционален метод на снимане, така че още от началото бях настроен за експеримент: двама души на терен и един, който ни напътства и с когото обсъждаме как да се движим в даденото пространство; свобода да правим каквото си искаме и да сме там колкото време си искаме... Документалното кино ми е адски интересно, много различно от игралното – изключително поле, жива материя. Да можеш интуитивно да решаваш накъде да поемеш и как да извлечеш малки нишки от голямото...

Златина: Не ми е хрумвало, че мога да имам и най-бегла представа какво става в болницата или как ще взаимодействаме с хората в нея. Аз никога не съм лежала в болница, дори не знаех какво е вътре. Всеки ден се притеснявах дали ако влезем тук или попитаме там, няма да разрушим вече изграденото доверие и... не, нямах очаквания.

Илиян: Бих казал, че по-скоро имах цел: да направим възможно най-човешкия и достоверен филм. Малко сладникаво звучи (смее се). Но нищо по-сложно от това. В процеса на работа имах съмнения, но се надявам да се е получило смислено. Вложихме много труд и усилия и сега ни е трудно да претеглим резултата и да кажем какъв ще е за другите.

Документалистиката борави със съдби и характери на реални хора, което само по себе си вече е много отговорно. А при вас действието се развива на предела със смъртта. Кажете за етичния аспект на начинанието...

Иван: Трудно беше. Доста сме си говорили, че ние сме едни от последните хора, които някои пациенти са видели. Не своите близки, а нас. Човешки същества са това, понякога бяхме подтикнати да се включим с каквото можем, да оставим камери и всичко и да помогнем на персонала, да предадем пакет от роднините. Много е деликатно. Но се надявам и вярвам, че и много деликатно сме го предали.

Златина: За един дълъг период от време това да си свършим работата, се беше превърнало във фикс идея за мен и е имало случаи, в които съм изключвала за сериозността на положението и съм мислила само как сътворяваме филма. После обаче съм се чудила и ми е било гадно: защо когато Иван има колебание, на мен то ми липсва? Дали не съм лош човек?... Веднъж бях отишла сама до Кюстендил, за първи път в реанимацията, и се прибирах с колата, и като се размислих. Ние отиваме там да снимаме, а пациентите... те имат нужда някой да седне да си поговори с тях, да им хване ръката, просто да е до тях, защото са сами! Една медицинска сестра се грижи за 12 болни и няма физическата възможност да се задържи при никого. И си казах: за какво го правим това?... Не знам, май не намерих баланса. От друга страна, мисля, че там се свързах с някакво страдание и самота в мен си, с които имах нужда да се видя.

Как подходихте към монтажа?

Илиян: Докато те снимаха, аз гледах материала и водехме редовни разговори. Първоначалната ни стратегия беше класическа: да проследим пътя на един-двама пациенти през нещата, които им се случват. Злати и Иван започнаха да снимат различни хора, дискутирахме ги, същевременно обаче, съвсем непредвидено, взеха да излизат някои изключително силни моменти с други хора. В крайна сметка се спряхме на петима-шестима, като голямата трудност беше как да направим така, че филмът хем да запознава с достатъчно хора, хем да създава впечатление за форма и развитие. Искаше ни се да видим и медиците в по-интимна, по-отпусната ситуация, да обхванем целия диапазон на емоциите. Беше полезно, че сглобявах материала още докато те бяха в болницата; че монтажът тече успоредно с творческия процес.

Златина: Пространствата бяха големи, хората много, а палитрата – толкова богата, че в един момент беше трудно да видиш как нещата могат да се споят, да преливат, да водят от едно в друго. Мисля, че Илиян много майсторски ги събра.

Хората от болницата успяха ли вече да гледат филма?

Иван: Само един десетминутен откъс – през ноември, когато снимахме за последно. Нали вече се бяхме сближили и трябваше да им покажем... защото те иначе си мислят: „хората от телевизията“, „нещо си играят“. „Децата са тука“! Непрекъснато бяхме „децата“.

Как се предразполагат другите така, че да участват в начинание като вашето?

Илиян: Въпрос на доверие. Доверие към екипа с камерата – че няма да злоупотреби с онова, което му даваш.

Златина: До човек е. Някои са по-отворени по принцип. Колкото повече се притесняваш от себе си, толкова по-трудно се отпускаш, особено пред камера.

Не се ли опасявахте, че ще се появят още триста „ковидни“ филма (което – учудващо – не се случи)?

Илиян: И аз съм учуден. Част от колебанията в началото бяха точно по тази причина. Но филмите и репортажите по темата, които сме гледали досега, не са много, особено с такъв подход – на документално наблюдение, без формални интервюта...

Отпада ли проектът за акушерките?

Илиян: Засега да. Аз поне нямам енергия за още една медицинска история. В тази екстремна ситуация, без да навлизам в подробности, беше трудно за всички. И всички много дадохме емоционално. Имало е моменти, в които е било под въпрос дали изобщо нещо ще стане. Пътеката никак не беше праволинейна и мисля, че е много красиво, че се получи филм накрая.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”