Единственият български филм в Карлови Вари тази година беше и единственият документален сред дванайсетте в състезанието за „Кристалния глобус“ – с чеховско заглавие, трудна тема и екип от трима: един режисьор/звукар (Златина Тенева), един режисьор/оператор (Иван Чертов) и един режисьор/монтажист (Илиян Метев). „Трудна тема“ е слабо описание на това, на което е посветен „Една провинциална болница“, а именно – задачата от 70 снимачни дни в инфекциозното отделение на кюстендилската болница да извлече час и половина строен разказ. Да сглоби от фрагменти живот (и смърт) значеща система с разпознаваеми репери, но така, че в нея да не е само страшно, а и уютно; умът да не е впримчен в болезнено конкретното, а да има и простор за по-абстрактно действие.

„Една провинциална болница“ показва отблизо как малка променлива група от хора – пациенти и медицински персонал, събрани по силата на обстоятелствата, без „преди“ и без „след“ – се справя с първата по-голяма пандемична вълна в България в условия на оскъдица и мрачни прогнози. И няма начин създателите на филма да са се изложили на опасността от новото заболяване (наистина голяма в онзи неваксиниран и пълен с неизвестни период), без да осъзнават опасността той да не си спечели лесно публика. Затова смелостта и човечността на тяхното начинание ми се виждат още по-възхитителни.

Сред изобилието от стряскащи предмети, думи и ситуации, в което сме хвърлени в първия момент, някои лица започват да изплуват отново и връщането към тях, освен че е структуриращо за разказа, е и утеха за зрителите... Търпеливият доктор Попов, способен да обясни картинно биологичните процеси („като зейнало гардже в гнездото“ – за глада на клетката за кислород). Засмяната сестра. Раздразнителният спортист. Оздравяващата Пасионария, която (nomen omen) страстно възхвалява любимия си д-р Величков. Младият Даниел, чиято малословност в началото значи едно, а в края – съвсем друго, и който ще ни преведе през двете годишни времена на филма.

Освен прокараните през цялото „линии“ на основните участници, има и „картини“ – откъслечни случки, визуални и звукови, които не се повтарят. Изнасянето на покойния например. Или разговорът на болните за това какво ще рече да те преместят горе, в интензивното (напомни ми за най-известния болничен разказ в италианската литература, в който от седмия етаж на почти здравите главният герой постепенно се спуска до първия – на обречените). Тук-таме са уловени деликатни състояния, на които е даден достатъчно луфт, за да се откроят на екрана... Един от най-високите моменти в овладяването на документалната материя е нощната панорама – своего рода вододел, където да спрем, да си поемем дъх и да се огледаме: камерата обхожда блоковете с отделни светещи прозорци в тъмните околности, докато фонограмата остава в болницата и гласът на охкаща жена се преплита с този на мъмрещ я съсед по стая. Хората са различни. Реакциите пред неизбежното са различни. Колко ли е самотно, когато си където и с когото не желаеш, но не зависи от теб?

Първите може би 40 минути са нужни, за да се преодолеят съпротивите и да се обживее специфичната обстановка. Оттам нататък търпението бива възнаградено и сред наградите има смях, умиротворение и други нечакани радости – красотата на местния диалект; готовият за театрална сцена монолог на д-р Попов с белезници в ръка; финалният кадър с усмивката и светлината. Струва ми се, че за „Една провинциална болница“ се искат зрители, склонни да положат усилие – хора, за които киното не е пасивно изживяване, а вид сътрудничество. Интересно и вълнуващо е, че и за Иван и Златина (двамата, които са придвижили проекта на място) правенето на кино не остава пасивно наблюдение, а естествено прелива в сътрудничество. Иззад камерата си Иван разведрява Спортиста с виц за „българската работа“ в ада. В един по-спокоен миг сестра подарява орехи на Златина. Неведнъж хората пред обектива споменават обектива или се чуват гласовете на снимащите – в опит да помогнат, да осведомят. И не, тези отклонения от принципа за ненамеса не само не пречат на обективността на филма, но и я подчертават: на фона на страданието и смъртта преструвките биха били нелепи.

„Една провинциална болница“ е сериозен документ за време на тежки изпитания в страна с тежки дефицити, направен с внимание, уважение и топлота. На 56-ото издание на фестивала в Карлови Вари той получи наградата на икуменическото жури.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”