„СПЕЧЕЛИ – БЕЗПЛАТНО – ЛЮБОВ“. Според „Мастило“ на английския режисьор Дани Бойл, с който се откри кино-литературния фестивал Синелибри, а месец преди това – фестивалът във Венеция, тези три думи са формулата на успеха. Какво още? Танци, пиене, телевизия, знаменитости, секс и разбира се, съвсем по британски, прогнозата за времето. Филмът съдържа всички от гореизброените съставки също като британския таблоид „Сън”, на който е посветен, но сензациите се оказват просто обещания с неясен смисъл и съмнителна стойност, подобно на гръмките заглавия на първа страница. 

„Мастило“ е адаптация по едноименната пиеса на британския драматург Джеймс Греъм и проследява възхода на „Сън“ – от купуването на ежедневника през 1969 г. от медийния магнат Рупърт Мърдок (Гай Пиърс) до достигането на широката му популярност с милиони продадени копия дневно. Първоначално дъщерна медия на най-популярния за времето си британски вестник „Дейли Мирър”, „Сън” преобръща представата за това какво могат да представляват новините и какво съдържание е допустимо да бъде публикувано: скандални заглавия, голи снимки на трета страница, женска рубрика със съвети за любов и свалки, хороскопи, клюки. Филмът не е за Мърдок – всъщност той е по-скоро второстепенен герой, който служи за нещо като партньор и контрапункт на главния редактор на „Сън” Лари Ламб (Джак О‘Конъл). Това, което започва като позната история за икономически успех на привидно обречена компания, постепенно се превръща в разказ за моралния упадък на Ламб, тласнат към крайности от необяснимо силната си жажда за мъст към „Дейли Мирър”.

Операторът Олуин Кюхлер демонстрира целия си арсенал от трикове, разнообразни обективи, игри с осветлението, промени във фреймрейта и какво ли още не. Наклонените под рязък ъгъл кадри са еднакво способни да създадат търсения съспенс, но и за съжаление, да причинят на зрителя морска болест, особено комбинирани с постоянното движение на камерата. По време на експозицията, предимно отредена на запознаване с главните фигури от екипа на „Сън”, единствено Бернард (Патрик Кенеди), графичният дизайнер, е представен в черно-бяла сцена, може би за да се натърти върху неговите старомодни виждания в сблъсък с новия имидж на вестника. Понякога пък виждаме мислите и спомените на персонажите като бързи проблясъци, заснети от ръка с обектив „рибешко око“. Подходът „от всичко по много“ постига същия озадачаващ ефект като в „Любимо същество“ на Родриго Сорогойен – докато зрителят се напъва да разтълкува защо дадена сцена е показана по определен начин, под носа му преминава цял диалог, който и без това не допринася чак толкова за разбирането на фабулата.

Визуалната еклектика е подкрепена и от твърде смелия монтаж на Фин Оутс и ту стъпва върху вестникарската естетика, ту залага на крещяща типография, която подскача по екрана – удивителни знаци се въртят около Рупърт Мърдок, имената на героите се изписват с дебел яркочервен шрифт, което придава на филма усещане за адаптация не на пиеса, а на комикс или графичен роман. В целия този хаос има и сполучливи хрумвания – например преходите между някои от сцените чрез бърз паралелен монтаж, благодарение на който действието се задвижва стремително напред точно навреме, преди да застои.

За да поддържа темпото, Бойл набляга на повторението на стилизирани сцени, чиято цел е да пресъздадат емоционалното състояние на Ламб и в по-малка степен на Мърдок. Често виждаме героите в имагинерен влак, понякога пълен, понякога призрачно пуст и обгърнат в бледа, зловеща светлина. Ламб се тревожи – влакът потъва в мрачен тунел. Ламб тържествува – влакът изскача от тунела, осветлението е топло, задкадрови гласове цитират какви статии четат пътниците. Търсеният ефект е притъпен от баналността на метафората и се превръща в поредния от многото разнородни режисьорски похвати.

Сред цялото фрапантно многообразие от техники изпъква най-обсъжданият елемент от „Мастило“ – образите, генерирани с изкуствен интелект. Някои от тях направо избождат очите, в това число раздвижените черно-бели снимки и лицата на исторически личности като Маргарет Тачър, наложени върху истински актьори. По-трудно се забелязват дребните ИИ детайли, например мишките, които свободно щъкат из редакцията. Общата продължителност на тези кадри е не повече от 30 – 40 секунди и филмът не би загубил нищо без тях, което подсказва, че в конкретния случай употребата на изкуствен интелект е по-скоро израз на позицията на режисьора, отколкото естетическо търсене. Това само по себе си не е изненада – в интервюта Бойл категорично заявява, че не само вижда ползите от използването на изкуствения интелект в киното, но и че би го имплементирал отново в бъдещи проекти.

На този фон посланието на „Мастило“ остава противоречиво. От една страна, в първата си половина се усеща като ода към новото, лесносмилаемото, към превръщането на сериозните теми и занимания в забавление и зрелище. От друга страна, последната третина от филма сочи в противоположна посока. Ламб постепенно се превръща в маниак за власт без никакви скрупули. Мърдок пък е показан като негова противоположност и често се обръща внимание на моралните му дилеми, свързани с етиката на съдържанието на вестника. Това е същият човек, който днес притежава огромни медийни компании на обща стойност над 20 милиарда долара, в това число и „Фокс Нюз“ – медия, обвързана с републикански политики и неведнъж обвинявана в изкривяване на фактите.

Бойл прави опит да адресира този противоречив аспект от биографията на Мърдок и възможните последствия от разпространяването на дезинформация в самия финал чрез бърз монтаж от архивни кадри от последните няколко десетилетия. На екрана се мяркат социални мрежи и политически дебати, виждаме личности като Тръмп, Джо Роган и Андрю Тейт, огромен надпис, гласящ FAKE NEWS, присветва в различни цветове. Изскачат откъси от подкасти и видеа на инфлуенсъри, новинарски заглавия примигват и изчезват за секунди. Ако на зрителя до този момент не му се е завило свят от операторската работа, това вече е неизбежно.

Премъдрите заключения за това накъде отива светът уж търсят причините за упадъка на човечеството, но стоят афористично и плоско. Проблемът е, че Бойл не следва собствените си насоки – още от самото си начало „Мастило“ ни занимава с въпроса за това какво е добра история и многократно разглежда темата за търсенето на обяснение, заявявайки: „Хората не обичат да мислят, че нещата стават без причина“. В крайна сметка обаче Бойл ни пробутва прибързано и неясно предупреждение, сякаш без да разбира напълно какво точно иска да каже. Оставаме с впечатлението, че жълтите таблоиди са посочени като първопричина за лавината от фалшиви новини, които днес в изобилие бликат от социалните мрежи, но в устата ни остава горчивият вкус на лицемерието. Не е ли някак странно филм, в който толкова настоятелно е използван изкуствен интелект, без да има нужда от него, да завършва със зловещ, обвинителен монтаж от дийпфейк видеа и кадри на технологични мултимилиардери като Мъск и Зукърбърг?