Миа Хансен-Льове разговаря с Филип Енгел, @Мелиса Рамирес

Филмите ѝ са като момичешки дневници – поетични, нежни, болезнено чувствителни, откровени до саморазголване, но и окриляващи в намирането на изход от задънени ситуации. Смели в уязвимостта си; дълбоко лични и автобиографични, без да са херметични, а напротив – щедри към публиката, за да се намери всеки.

Датското ѝ презиме Льове (Løve) означава „лъв“, а не „любов“ по първосигнална асоциация; любовта обаче е есенцията на киното ѝ. „Любовта беше всичко за мен“, споделя в интервю, добавяйки, че с родители – учители по философия, е възпитана да я цени повече от всичко. А в киното се спасява от разбито сърце и чрез снимането се опитва да сложи ред в хаоса, наречен живот.

Любовта в киното на Миа Хансен-Льове никога не е романтична абстракция, а процес на порастване, загуба и преоткриване. Във „Всичко е простено“ (2007) любовта оцелява след раздялата и зависимостта; в „Бащата на моите деца“ (2009) е лек срещу тежестта на скръбта; в „Младежка любов“ (2011) се оказва първата рана, която оформя зрелостта; в „Едем“ (2014) се разтваря в еуфорията и меланхолията на цяло поколение; в „Бъдещето“ (2016) приветства свободата да започнеш живота си отначало; в „Майа“ (2018) е тихо завръщане към света след травмата; „Островът на Бергман“ (2021) изследва крехката граница между любовта, творчеството и фикцията, а „Една хубава сутрин“ (2022) открива възможността новото чувство да съществува редом с непрежалимата загуба. Солидната филмография на едва 45-годишната режисьорка е мащабен епос за любовта в нейните разнообразни превъплъщения и е своеобразно, но съвсем непретенциозно продължение на екзистенциалните търсения на авторите от френската Нова вълна – без артистична поза, формални експерименти и авангардни еквилибристики. Поеми за живота без страх от неизбежния челен сблъсък с него.

Тазгодишният 16-и Фестивал за авторско кино в Барселона ѝ посвети ретроспектива, а публичният разговор между нея и критика Филип Енгел засегна вечните теми за природата на киното, паметта, любовта към персонажите, убеждението, че истинската емоция никога не се ражда от манипулация, и открехна завесата към бъдещия, пръв исторически филм в кариерата ѝ, за английската писателка Мери Уолстънкрафт.

Всичко е простено (2007)

Насилието в киното

Има идеи, на които съм останала вярна още от първия си филм. Светът е изключително насилствен. Не става дума да го отричаме или да отказваме да говорим за него. Но аз не мога да допусна това насилие в собственото си кино.

Против идеята съм, че ако искаме да критикуваме насилието, трябва да го покажем, и това постепенно се превърна почти в манифест на киното ми. Не искам насилието да определя нито начина, по който пиша, нито начина, по който снимам.

Същото важи и за емоционалното насилие. Много лесно е да разплачеш зрителя, да го уплашиш или шокираш чрез определени драматургични механизми. Аз винаги съм се опитвала да търся друга емоция – не произлизаща от манипулация, а от самото усещане за живота. Едно търсене, което никога не приключва. Не е нещо, което можеш да постигнеш окончателно. Продължаваш да го преследваш от филм на филм.

Бащата на моите деца (2009)

Светлина след драмата

Почти всичките ми филми започват с драма – смърт, раздяла, зависимост, загуба. „Бащата на моите деца“ започва със самоубийството на бащата, „Всичко е простено“ – с разпадането на едно семейство, „Една хубава сутрин“– с постепенното изчезване на бащата. Но никога не искам филмите ми да останат там.

Животът е жесток и това присъства в киното ми. Не показвам само красивата страна на съществуването. Опитвам се да гледам живота такъв, какъвто е – с всичките му противоречия, с неговата суровост и насилие. Но винаги се опитвам да намеря светлината.

Не бих могла да направя филм, потопен изцяло в мрака. Възхищавам се на режисьори, които могат, но на мен киното ми помага да живея. Ако направя филм, който е само тъмнина, това би ми навредило. Филмите ми са опит да се настроя философски. Да се науча да живея, да разбера по-добре живота.

Реалното и невидимото

Често казват, че киното ми е реалистично. Това е вярно, защото реалността винаги ме е интересувала. Но всъщност чрез реалността се опитвам да достигна до нещо друго.

Никога не съм усещала духовете толкова силно, колкото когато снимах „Островът на Бергман“. Това беше почти магическо преживяване.

Интересуват ме невидимото, мистерията на съществуването, обсесиите, духовете. Всеки може да нарече това по различен начин. В този смисъл реализмът за мен никога не е цел. Той е инструмент, чрез който се опитвам да стигна отвъд видимото, отвъд привидностите.

Бъдещето (2016)

Време, движение и поглед

Едва когато хората започнаха да ми го казват, осъзнах колко често снимам хора, които вървят, пътуват с влакове, лодки или самолети. Например в „Младежка любов“ има много такива моменти, но не го правя съзнателно.

Филмите ми винаги са портрети на герои. За да направя такъв портрет, трябва да ги видя в движение – как вървят, как присъстват в пространството, как обитават времето. Не бих могла да направя филм – поредица от драматични сцени, в които хората разговарят. Имам нужда да усещам живота между тези сцени.

Много важен за мен е и самият поглед на камерата. Днес киното все повече се подчинява на техниката – дронове, сложни движения, машини. За мен въпросът никога не е какво може камерата, а как гледа. Стилът се ражда от погледа към персонажа. Никога не искам да го гледам отвисоко. Искам да бъда на неговото ниво.

Героите

Не бих могла да направя филм за човек, когото презирам. Именно затова никога не бих направила филм за нацист. Това не означава, че героите ми трябва да бъдат добри хора. Те могат да бъдат трудни, противоречиви, неприятни. Но трябва да намеря нещо, което да обичам в тях.

Когато снимаш някого, прекарваш време с него. Осветяваш го. Гледаш го внимателно. Неизбежно започваш да изпитваш емпатия.

Не вярвам, че филмът може да се обърне срещу героя. Ако режисьорът презира или не приема героя си, започва да манипулира актьора и зрителя. Това противоречи на моята представа за кино.

Островът на Бергман (2021)

Актьорите

Винаги работя с актьори, които обичам. Това е първото условие. Не търся изпълнение. Не ме интересува актьорската демонстрация. Търся простота. А тя се оказва най-трудното нещо за един актьор. Всеки път, когато правя кастинг, се изненадвам колко трудно е за хората просто да бъдат.

Независимо дали работя с деца, непрофесионални актьори или големи звезди, се опитвам да премахна всички маски, всички навици, всички жестове, които се превръщат в защита. Опитвам се да достигна до някаква форма на невинност.

Никога не съм вярвала в режисьора, който е жесток към актьорите си. Вярвам в доверието. Особено когато работих с деца, разбрах, че онова, което ми дадоха, беше възможно единствено благодарение на доверието, което изградихме.

Една хубава сутрин (2022)

Памет и автобиография

В „Една хубава сутрин“ снимах собствената си баба. Тя беше на сто години и почина няколко месеца по-късно. Заснех я в кухнята ѝ почти като документална сцена. Понякога правим филми, за да запазим следа. Темата за паметта постепенно се превърна в сърцевината на моето кино.

Често казват, че филмите ми са автобиографични, но всъщност никой от тях не е истинска автобиография. „Островът на Бергман“ беше възприет така, защото главната героиня е режисьорка като мен. Но аз не съм изживяла тази история. Същото важи и за „Бъдещето“. Да, майка ми е преподавателка по философия, но филмът не е за нея. Животът е само материал. Всеки филм е много личен, защото имам нужда да усещам вътрешна необходимост да го направя. Но после започва художествената измислица. Интересува ме именно това движение – как животът постепенно се превръща в кино.

Първият ми късометражен филм се роди, когато родителите ми се разделиха. Бях на двайсет години. Преди това непрекъснато се опитвах да пиша сценарии и не успявах. После написах една-единствена сцена – момента, в който баща ми ни каза, че се разделя с майка ми. Тогава разбрах, че ще бъда режисьор.

Когато пиша, първо дълго водя бележки. Не започвам сценария, докато не знам накъде върви. Не винаги познавам целия път, но почти винаги виждам последната сцена. Тя ми дава посока. Също толкова важна е и хронологията. Прекарвам много време в това да намеря правилното усещане за времето във филма.

„Едем“ е единственият ми филм, който не написах сама. Работих заедно с брат ми, защото историята е вдъхновена от неговия живот. Но това не е само лична история. Потопихме се в архивите на френската електронна сцена, търсихме музиката, местата, хората от онова време. Искахме да възстановим една епоха.

Всеки филм за мен започва по този начин. Прекарвам огромно количество време в подготовката и изграждането на контекста, в изучаването на местата за снимки. Много повече, отколкото в репетиции. Имам нужда да опозная средата, да я обитавам, да почувствам пространствата, преди да започна да снимам.

Мери Уолстънкрафт и женската свобода

Работя върху филм за английската писателка, философка, феминистка и майка на Мери Шели Мери Уолстънкрафт вече четири години и мисля, че е най-трудният в кариерата ми досега. Ако трябва да оценя предизвикателствата по десетобалната система, бих казала девет и половина.

Никога не съм мислила, че ще направя исторически филм, а после осъзнах, че понякога трябва да тръгнеш точно натам, където не си предполагал.

Всичко започна, когато четях дневниците на Мери Шели. Майка ми, която пишеше книга за жените философи, ми разказа за Мери Уолстънкрафт. Изведнъж осъзнах, че всички познават Шели и „Франкенщайн“, но почти никой не познава жената, написала „Защита на правата на жените“.

Така се роди филмът. Работното му заглавието е „Ако любовта умре“. То идва от една мисъл на Уолстънкрафт за брака. През XVIII век той е означавал загуба на свобода за жените и тя пише, че ако любовта умре, човек трябва да може да си върне свободата. Струва ми се, че тази идея звучи удивително съвременно.

Филмът ще е различен по мащаб, но не мисля, че ще е толкова различен по своята природа. Мисля, че ще бъде също толкова личен, колкото и всичките ми предишни.