Българската визуална сцена поставя Ева Тенева-Зайков на видимо място, за което тя работи много и постоянно и не престава да се развива като артист. Художник, рекламист, копирайтър, фотограф, дизайнер и преподавател по рисуване, Ева принадлежи на семейство, дълбоко свързано с киното и кръстена в тайнството на духовното от Климент Денчев - Климбо.

Сред емблематичните ѝ творчески изяви от последните години са изложбата „Доктори без маски“ – графични портрети на български медици в периода на пандемията от КОВИД-19, за която през 2021 г. Ева печели Наградата на Столичната община за ярки постижения в областта на културата, както и изложбата „Грижа и изцеление” от 2024 г. (куратор Галя Димитрова-Димова) в галерия „Васка Емануилова“, в която участва заедно с други жени артисти от България и чужбина и съвместно създават общ прочит на миналото, настоящето и бъдещето.

Специално за Българско кинообщество / filmsociety.bg Ева създаде графични рисунки за всеки от 100-те български филма, публикувани в уебсайта през първите 10 години от създаването му (2015 – 2025). Рисунките са част от сборник с критически статии, който предстои да излезе по повод годишнината на уебплатформата със знака на Българското кинообщество и издателство „Жанет 45“. Междувременно колекцията, съставена от портрети на актьори, филмови интериори и сцени, беше представена като самостоятелна изложба в Дома на киното от 13 до 31 януари тази година. Избрана част от рисунките е представена и в кино „Одеон“, където ще остане за неограничено време.

Каква е твоята лична дефиниция за изкуството?

Мисля, че изкуството не е необходимо да бъде дефинирано, даже може би е по-добре да бъде оставено да живее свободно и да ни носи нови и вдъхновяващи теми и емоции, за да ни провокира и да не ни оставя да се отпускаме, а да бъдем нащрек за интересни и авангардни решения на творческите процеси. Изкуството е това, което чака да бъде създадено. Разбира се, то може да бъде провокативно и неразбираемо, но въпреки това трябва да се развива.

Трябва ли в работата си художникът да заема позиция, или по-скоро да задава въпроси?

Разбира се, че трябва да има позиция, всеки трябва да има позиция. Това обаче не означава, че трябва да е за сметка на другия. Ние живеем в общество, чиято съвкупност не е просто финансовото изражение на общия ни свят. Това са нашите общи усилия. Всеки от нас допринася за едно или друго, някои допринасят да живеем по-зле например. Така че в този общ живот, в който зависим един от друг, от нечие решение или мълчание, няма как да седиш отстрани и да гледаш. А и не си ли задаваме прекалено много въпроси? Май повече говорим, отколкото действаме. Не става така, трябва всеки да носи отговорност за това, което прави или не прави. И това да става навреме, а не след 100 години, когато нещата са безвъзвратно загубени.

Аз не смятам, че всичко трябва да бъде буквално в работата на художника, той може да го загатне, а може и да го скрие, както са правели Леонардо и Микеланджело. Но трябва непременно да има нещо зад тази форма, да имаш какво да кажеш, а не просто да маркираш и да чакаш да видиш накъде духа вятърът.

Защо избра графиката като изразно средство? Какво ти дава тя, което други техники не могат?

Всъщност никога не съм се ограничавала в изразните средства – от рисунка, живопис, скулптура и екперименти, през фотография, мода, пърформънс, текст и обратно към рисунката – за мен това е медия. Важното е какво имаш да кажеш и дали то ще достигне до аудиторията. Рисунката, графичната рисунка, ми дава чистота – няма шум, няма скрито-покрито. Там си ти и моделът, няма посредници, няма напътствия или описание, ти и твоето въображение, защото независимо че имаш материали, снимки, в случая самите филми, за да бъде този образ интересен, свеж и най-вече верен, аз правя проучвания на актьорите не само от филмите, за които беше съответната илюстрация – от други роли, както и от ролите в живота, които понякога „разголват“ истинския образ. Направих архив от добри фотографии, в които се „четат“ детайлите, както ние, художниците, казваме. От друга страна, ми се искаше рисунките да се получат от прима виста и се опитвах да си спомня мимики, излъчване, които във времето са ми направили впечатление. Като артист, който много се занимава с човешката фигура, с портрети, аз с години развивам начина, по който наблюдавам и архивирам своята база данни. Затова и в днешно време, когато трябва да се разпознае някой „фалшив герой“, имам безпогрешно око. В повечето случаи успявам да кажа този човек с какво се занимава и какви са убежденията му само по формата и стила на обувките или пръстите на ръцете.

Освен графика кои други художествени практики предпочиташ като стил на изразяване?

Обичам всякакви експерименти, както и класически техники. Опитвам се да съчетавам уменията си в рисуването с пърформънс или с интерактивни акции, фотография и видео. Като график съм правила монотипии с танцуващи хора, както и литография, която е една от любимите медии. От по-познатите живописни техники, които обичам, е акварелът. С него се чувствам свободно и се разтоварвам от напрежението по един чудодеен начин дори и с най-обикновени детски водни боички.

Имахме един необикновен преподавател по перспектива – проф. Чуховски, който много обичаше да дава задачи на нас, графиците, защото искаше да види нещо, правено в материал – гравюра, литография, дърворез / ксилография. Беше ни дал задача и очакваше нашите решения в края на семестъра. Повечето бяхме направили своите работи, един от състудентите ни обаче започна да се оправдава колко била скъпа ръчната хартия, не можел да намери инструменти и така за пет минути изреди всички възможни проблеми, за да се измъкне. Накрая професорът му каза: „Колега, ако имате какво да кажете, избродирайте го! Като толкова нямате възможност, все игла и конец ще намерите!“. Искам да кажа, че ако имаш какво да кажеш, ще намериш и начин да го направиш. А ако е и с нестандартен подход – още по-добре.

Как успя да създадеш 100 рисунки само за два-три месеца?

Ще прозвучи като клише, но за мен рисуването е невероятно удоволствие и независимо от това, че този проект е всъщност илюстриране на сборник, посветен на 10-годишнината на Българското кинообщество и на практика работа, която ми беше поръчана, аз имах усещането за нещо прекрасно, в което са съчетани две от най-любимите ми неща – киното и художеството. Не го усетих и за миг като работа в онзи смисъл, който ние, творците, влагаме.

Визуалното – движимо или недвижимо, за мен е с изключителна стойност като изживяване – черпя и отдавам енергия от него и да, за мен тази изложба се превърна в истинско художническо удовлетворение. Разбира се, много е важно някой да те усети, да ти даде картбланш и да ти каже: ти избери и направи каквото сметнеш за подходящо. Това ми беше достатъчно да започна да си представям героите и да „влизам в техните обувки“.

В началото се почувствах като натуршчик, като участник в кинопроцеса, който има 100 отделни сценария и трябва да ги прегледа за 2 – 3 месеца, и да извади образи, които да седят достатъчно добре като илюстрация на критическите текстове, но и като самостоятелни произведения.

Много се обогатих, много ми беше интересно да работя по рисунките, защото през годините имах периоди, натоварени с работа, и не успявах да следя новите филми. Поканата да създам тази колекция беше добре дошла за мен и за моята непрекъснато търсеща душа. Сега, като се върна назад, си казвам, че за такива големи проекти трябва повече време, повече внимание, но мисля, че и така беше много добре, защото аз понякога, за да се взема в ръце, си давам много малко време и това дава добри плодове. Освен това като рекламист съм дисциплинирана по друг начин.

Опитах се да работя със своята визуална палитра от нюансите на черно-бялото – такива, каквито ми подсказва всеки отделен образ. В същото време трябваше да бъдат като едно цяло. Невинаги стилът на работите може да следва абсолютно един и същи стил, една и съща линия. Понякога като всеки чувствителен творец аз се влияя и от фабулата, и от това, че героят е отрицателен, имам отношение.

Едно от най-интересните неща в този процес беше, че си създавах собствена версия за филмите, които зная, че нямат хепиенд. Още от дете си измислях истории, разигравах ги в ума си, а те водеха до нови и нови герои, които си оставаха в чекмеджетата на спомените. Сега това ми помогна, защото трябваше да прескачам от образ в образ, да превключвам на бързи обороти и за всеки филм да имам различна нагласа, но с еднаква нетрепваща линия да предам това, което усещам.

Какво означава „да видиш отвъд формата“, както сама казваш?

Откакто се помня, се вглеждам в лицата на хората, в тяхното излъчване и мимика. Верният път за създаването на портрет, особено на позната личност, е да прогледнеш отвъд видимото. Когато играят, актьорите се опитват да внушат нещо, което понякога не се вижда толкова ясно. Тогава трябва да помислиш, да направиш взаимовръзки и да усетиш какво е искал да пресъздаде артистът. Има чудесно нарисувани портрети, има големи майстори, но аз още от първите си пробиви в тази, бих казала, доста трудна материя, съм се опитвала да направя нещо, което прави човека още по-интересен и това е вътрешният му свят. А това не е много лесно, особено когато човек си има работа с актьори, които могат да манипулират зрителя. Мисля, че след този маратон мога да разпознавам още по-добре това, което е отвъд формата.

Имаше ли филми, които те „отключиха“ веднага визуално, и други, които ти се „съпротивляваха“?

Много добре казано – „съпротива“. Да, имаше образи, които не ми позволяваха да ги опитомя. А и може би защото, когато художникът има известни умения, той започва да си вярва и става прекалено убеден, че ей сега ще го направи. Аз имах и малко време за размисли и работех по няколко рисунки почти едновременно. Когато рисуваш някой много разпознаваем герой, има и известно съмнение да не би да не се получи. Хубавото е, че не се страхувам да „обърна листа“, както ни учеха навремето, и да не съм толкова суетна. Както казва един от най-интересните и успешни художници от съвремнните ни артисти Алцек Мишев в нашите разговори: „Аз съм само проводник и служа тъй, както служи свещеникът“. Аз се опитвам да приема съпротивляването като предизвикателство, с което трябва да се справя и да го превърна в предимство.

Интересното е, че и от моя страна също имаше съпротива. Ръката ми се разтрепери, когато стигнах до един документален филм за 40-те години на миналия век и пред мен изникнаха Сталин и Чърчил. Казах си, ще нарисувам положителния герой, но интересното беше, че рисувайки хвърлената сянка под носа, се получиха едни мустачки, характерни за онзи диктатор, и за които в днешните бурни времена си припомняме все по-често. Опитвам се да бъда вярна на своите убеждения и на своя стил независимо от модните тенденции.

Какво отличава тези рисунки от предишните ти проекти и доколко времето за тяхното създаване беше предизвикателство?

Много неща са различни. Първо, това, че трябваше да направя толкова много рисунки за кратко време. Случвало се е да рисувам на живо преди години, но сега беше и с много повече емоция. Някога като студентка направих подобен рисувателен маратон, когато започвах в рекламния бизнес и моите първи стъпки бяха в рисуването на сторибордове. Моята съученичка Антония Еврова-Вербрюхе, която работеше в много голяма компания, ми възложи да нарисувам няколко десетки рисунки на кадри, които после щяха да се превърнат в телевизионни реклами. Всичко това за една нощ. Вярно, че тогава бяхме и много млади и издръжливи, но дотогава не бях правила такова нещо. Спомням си, че като ги предадох, тя каза одобрително: „А можеш ли до утре да направиш още толкова?“.

Всъщност досега моят творчески път винаги е бил голяма провокация за това докъде стигат възможностите ни и с какво можем да се изненадаме ние самите, а оттам и да покажем нещо различно.

След „10 години – 100 филма“ каква тема би искала да изследваш и реализираш?

Аз и в момента работя по други проекти, които са по-дългосрочни и изискват повече време за подоготовка. „10 години – 100 филма“ остави вратичка и вероятно ще се връщам отново и отново към портрети на хора от киното, защото имаше и доста приятели, които казаха, че съм ги забравила и че очакват да се „поправя“. Много преди да започна този проект, бях рисувала доста актьори, близки кинаджии, както и драматурзи, които не са свързани с тези 100 филма, но които ми се е искало да бъдат в моята галерия от портрети. Вероятно ще има още много интересни срещи с киното.

Преди около 2 години започнах поредица от портрети на писатели, които рисувах на живо. Този проект въвлече някои от най-известните ни поети и писатели, а и пишещи отвъд океана. Така че ще има още (не)обикновени проекти, които чакат своя ред.