БЕРЛИНАЛЕ 2021: КОЛЕЛОТО НА СЪДБАТА И МЕЧТИТЕ


от
на г.

БЕРЛИНАЛЕ 2021: КОЛЕЛОТО НА СЪДБАТА И МЕЧТИТЕ

Макар често жанровите паралели между литературата и киното да стават жертва на безсъдържателни скоби в нечия рецензия, в случая на японския режисьор Рюсуке Хамагучи подобни паралели помагат и дори разстилат пред зрителя гънките и воалите на специфичната му разказвателна техника. Родом от Токио, 47-годишният режисьор се гордее както с любовта си към мейнстрийм Холивуд, така и със синефилията си (цитирайки Джон Касаветис като любим творец). Но това не означава, че героите на Хамагучи също са репресирани и оттам – експресивни. Неговият фокус пада върху токийската средна класа: хора, чийто живот е удобно задоволен откъм първостепенни нужди, което пък отваря врати за задълбочено внимание към дрязги, напрежения и незадоволени нагони.

Още с дебюта си „Страст“, с който завършва филмовата академия в японската столица през 2008 г., Хамагучи засвидетелства собствен почерк, преплитайки истории с минималистични сюжети. Често са любовни, и то такива с толкова натрапчиво присъстващо настояще, че то само̀ унищожава потенциалното си бъдеще, а въздействието му черпи силата си от неизказано, бълбукащо минало. Вниманието към всеки герой и неговата моментна среда оставя впечатление у зрителя за литературна плътност.

Хамагучи става известен с петчасовия си Happy Hour, за който още в Локарно започва да се говори като за филм роман. Мрежите от отношения, обрисувани в по-късното творчество на японеца, продължават да се роят, като зарядът им постепенно се натрупва, винаги отлагайки експлозията. Затова и никой зрител не бива да пристъпва към негов филм с очакване за „голям взрив“. Например при последния му успех от Кан, „Асако 1 и 2“, критиците обясняват удоволственото му гледане с линейността и разклоненията, които жанрът на новелата предлага.

В обрания визуален стил мизансценът има само двуизмерна функция на фон, което от своя страна поставя на преден план актьорската игра и отношенията. А те са или откровено, или забранено любовни. Но винаги по съществото си еротични - независимо дали изследва изплъзващото се щастие в Happy Hour, или призрачния двойник на любимия в „Асако“. Подобна прецизна разказвателна техника ни приветства и в „Колелото на съдбата и мечтите“. Като кратък набор разкази новият филм обединява три различни истории, които натрупват една върху друга случайни срещи, разпознавания и разминавания, присъствия и отсъствия с дълбоки белези.

Прецизен в своя пъзел от магия, случайност и повторения, филмът деликатно преплита историите си в хлабаво структурно цяло. Без да среща героите от отделните части, Хамагучи извиква и разпада самата идея за тематично обединение благодарение на фините детайли, които оформят наратива. В първата част (с мистичното име „Магия или нещо по-малко убедително“) нищо неподозиращата Цугуми споделя пред приятелката си Меико подробности за новия мъж в живота си, без изобщо да предполага, че именно Меико е неговата бивша партньорка. Така формиралият се любовен триъгълник става централен за целия епизод и оставя героите си един срещу друг, с леещи се в емоционален тръс монолози. Съдържателно вниманието също е фокусирано върху речевия акт, метаразсъждения за самите разговори, и мненията на героите едни за други. „Какво мислиш за мен?“, е въпрос, еквивалентен на „Каква беше причината да направиш/кажеш това?“, и представляват специфичен вид мъчение под формата на еротично напрежение без освобождаване. А такова няма, защото никой не изпълнява главната роля в своята собствена история.

Във втората част, енигматично наречена „Широко отворена врата“, озлобен студент изпраща любовницата си да съблазни професора, който го е скъсал на изпит, и оттам - провалил иначе обещаваща му кариера. Епизодът обръща специално внимание на еротичното присъствие на Нао, а мекият ѝ глас пробива хилавите защити на иначе свърхморалния професор Сегауа, но случайността разваля и тази идилична картинка. Както в първата част, така и тук прави впечатление отсъствието на експлицитно сексуални сцени, но героите говорят за акта с набъбнало от възбуда удоволствие. Така думите им рисуват картините по начин, сходен с читателското въображение. В сюжета четенето на глас придобива интензитета на физическата близост, а ритъмът на втория епизод е по-забързан, като монтажът е съобразен с темпото на говорене. През почти цялото време двамата герои са рамкирани в кадъра през или до отворената врата от заглавието. По този ефирен начин се свързват топосите на предела – кориците на книгата, вратата на кабинета, лимитът на речевия акт, – еротичното се крие в границите и тяхното прекрачване.

Третата част – „Още веднъж“ – разказва за сгрешеното разпознаване, когато една жена взема друга за определен човек от миналото си. В единия случай припознаването е в първата, изгубена любов, а във втория – символ на независимост. Тъй като това е среща, която се случва на няколко етапа (разпознаването, признаването на грешката и срещата наново), може да се каже, че цялата сцена е прахосана, неоползотворена възможност за драма. Но третият епизод е и най-тих, което потвърждава именно стоицизма, на който героите на Хамагучи доброволно се обричат, веднъж познали ексцеса. Предполагам, в тази равносметка има нещо типично буржоазно – идеализирането на трансгресията и тихото прибиране в собствената черупка, – но на герои, съществуващи само благодарение на взаимодействието си с други такива, можем да позволим подобна ограниченост. Мерилото за добър филм все пак не трябва да се свежда до степента на провокация, нито до готовността им да скочат в бездната на желанието. За някои стига и любопитното надникване. В примирението, твърди филмът на Хамагучи, също се съдържа еротичен заряд, който чака да бъде докоснат, и най-често това става с чужда помощ, тази на добрия случай.