Когато Мари Кройцер („Земята под краката ми“) говори за генезиса на новия си филм „Корсаж“, тя не крие първоначалния си скепсис спрямо идеята за още един филм за императрица Елизабет („Сиси“) Баварска. Макар че идеята идва от една от най-ярките звезди на съвременното европейско кино Вики Крипс („Невидима нишка“), австрийската режисьорка признава, че ѝ е било трудно да си представи какво пък толкова (и то ново) би могло да се добави към точно тази преекспонирана историческа фигура. Но ако съдим по нестихващия интерес към изтормозени до сензационна величина жени от историческите анали (вж. принцеса Даяна, Мерилин Монро), изразяващ се във фикционализирани биографични драми (вж. „Спенсър“ и „Блондинка“), Кройцер съвсем няма от какво да се притеснява.

Цели светове делят обаче „Корсаж“ от гореспоменатите примери. Филмът представя Сиси като непокорна, свободолюбива и с единия крак вън от клетката на монархията. Започваме през 1877 г., годината на 40-ия ѝ рожден ден – възраст табу и до днес и в киното, и в живота. В самото начало на филма виждаме как императрицата (Крипс) припада в дипломатически важен момент и единственото, което прекъсва суетенето около ѝ, е разкритието в следващата сцена, а именно: че всичко това е внимателно куриран номер. През смях тя изиграва ролята си на припадаща императрица отново, този път пред придворните дами, отброявайки колко на брой секунди трябва да продължи припадането, под какъв ъгъл, колко време, преди да си отвори очите. Това разкритие отрано задава тона на филма и поставя основите на шеговито съзаклятна гледна точка.

Най-големият коз на „Корсаж“, за разлика от „Сиси“ на Ернст Маришка (1955) с Роми Шнайдер и „Нетфликс“ сериала „Императрицата“ (2022), е Вики Крипс. По произход от Люксембург, Крипс е известен полиглот, което важи и за героинята ѝ. Като Хабсбург от Сиси се очаквало да знае поне пет езика, а тя имала специално отношение към унгарския и новогръцкия. „Корсаж“ подчертава нейния афинитет към Унгария по деликатен и ненатрапчив начин, рисувайки солидно историзиран портрет с леки краски на автентичност. Така виждаме и императрицата по време на нейните пътешествия във Франция и в Англия например, като пейзажите са винаги динамични и обходени – както подобава на земите, обикнати от нея като номад, какъвто не е могла да си позволи да бъде.

С тази роля Крипс добавя в портфолиото си още една героиня, чието присъствие е едновременно ефимерно и болезнено физическо. От тялото носител (модел) в „Невидимата нишка“ на Пол Томас Андерсън, през крехкото, умиращо тяло в „Повече от всякога“ (Емили Атеф, 2022), до тази версия на строго дисциплинираното (в политически и в биополитически смисъл) тяло на императрица, Крипс въплъщава едновременно строгост и сила. В „Корсаж“ този мотив е очевидно ключов, тъй като Елизабет Баварска остава в историята предимно със своята фигура, своя 50-сантиметров ханш, диетите си и стегнатия до болка корсет. Кройцер и Крипс обаче избират феминистка интерпретация, в която вместо да пренаредят ценностите и да пренапишат историята на Сиси през всичко друго, но не и тялото, те, напротив, предпочитат да разкажат всичко чрез него. В този избор аз лично виждам най-смелата постъпка на филма и най-вече в деликатните и често откровено забавни изобразителни техники. Виждаме как художникът Винтерхалтер рисува известните си портрети на императрицата, но тя всъщност пуши – непростим скандал; ставаме свидетели как самата Сиси демонстрира симптоми на анорексия; дори ни се показва сцената, в която тя решава да отреже косата си сама. Всички тези примери изграждат сложен, понякога непроницаем образ, без да редуцират или патологизират. Всеки, запознат с биографичната справка на императрица Елизабет, би направил връзки с посттравматичен стрес, смъртта на дъщеря ѝ, самоубийството на сина ѝ и студените отношения с император Франц Йосиф.

Донякъде „Корсаж“ се вписва в онези исторически драми, които „освобождават“ героинята си от оковите на наратива, превръщайки history в herstory. Но най-интересното във филма остава желанието на Кройцер да запази противоречията в образа на императрицата, вместо да го префасонира в някакъв друг, нов, но все така величав наратив. Вместо това имаме алтернативен поп от Camille, жадна за мъжко внимание (но по нейните правила) Сиси и един от първите късометражни филми, който така и не е съществувал. Изобщо „Корсаж“ е съкровената, леко пънкарски изпълнена мечта на всяка жена, превърната от историографията в едноизмерен придатък на властния си мъж.