Продукция като „Аза“ (2025) може с лекота да се представи и разтълкува схематично. Нужно е само да се изтъкне очевидният факт, че филмът се позиционира като затрогващ документален портрет на смела, борбена жена, която дръзва да преследва мечтите си и последователно да отстоява своето, въпреки че консервативният ред в нейната родина, Саудитска Арабия, прави всичко възможно, за да я подчини на своите атавистични, патриархални норми. Гледан от тази перспектива, проектът на германската режисьорка Стефани Брокхаус е, меко казано, безинтересен. Филмът придобива вид на шаблонен продукт, дидактично афиширащ феминистките си поуки за пред жадния поглед на „просветената“ западна публика, която е повече от готова разнежено да разсъждава върху стойността на свободата и човешките права от привилегированата позиция на своята значително по-либерална социална действителност.

За щастие, в проекта на Брокхаус има немалко сцени, които разколебават подобни еднопланови прочити. Макар че филмът до голяма степен се опитва да изобрази едноименната си героиня като близкоизточна, феминистка икона (или дори мъченица), нейното поведение невинаги съвпада с това, което сме свикнали да очакваме на Запад от една „еманципирана жена“. Така например не става съвсем ясно защо Аза е избрала да се омъжи отново, предвид горчивия ѝ опит с първия ѝ съпруг, от когото едва получава развод след години сексуален и физически тормоз. В началото се намеква, че го е направила по любов, но към средата на филма виждаме как ѝ се налага смирено да поиска позволение от новия си мъж да вземе колата, за да замине за няколко дни в пустинята. Партньорът ѝ е видимо недоволен от създалата се ситуация, а отношението му е, меко казано, назидателно и патерналистко. Ако сме се надявали Аза да е намерила любовта в лицето на добронамерен мъж, който я третира като равна, този епизод бързо ни приземява. И въпреки че съпругът ѝ в крайна сметка ѝ разрешава да замине, подобни сцени болезнено разкриват границите и условията на свободата, която жената си е извоювала.

Същевременно множеството победи, които Аза е натрупала през годините, не са за подценяване. Тя не само успява да оцелее след трудния си развод, когато на практика остава на улицата, грубо отритната от социума и близките си, но и впоследствие става инструктор по кормуване в страна, в която до 2018 г. жените все още не са имали правото да шофират. Като цяло работата и най-вече автомобилът се оказват най-големите утехи в живота на Аза. От една страна, шофирането я спасява от първия ѝ съпруг (тя краде колата му, за да го принуди да ѝ даде развод), а от друга, уменията ѝ зад волана ѝ предоставят винаги наличен изход от ежедневието ѝ. В известен смисъл автомобилът „въплъщава“ и съответно конкретизира еманципаторния проект на Аза. Благодарение на това Брокхаус е способна да разкрие свободата не като красива, но в дълбочина празна, абстрактна ценност, а като нещо „веществено“, което се разгръща и дори оживява всеки път, когато героинята на филма запали двигателя на своята тойота и си позволи да мечтае за други места и времена.

Продукцията обаче не е лишена и от слабости. Най-големият проблем е самата Брокхаус, чието присъствие във филма е едновременно осезаемо и вяло. С други думи, тя нито се дистанцира достатъчно от своя обект, така че да функционира като „муха на стената“, нито участва активно в действието, за да ни изясни гледната си точка и да ни даде малко повече контекст за случващото се на екрана. В резултат чуваме как Брокхаус задава по някой случаен въпрос на Аза, най-вече когато двете са насаме, докато в някои от ключовите моменти на филма тя просто мълчи, оставяйки зрителя без ориентир какво точно се разиграва. Така някои аспекти на действието остават неразбираеми. Не е съвсем ясно например каква точно е целта на пътуването на Аза и Брокхаус в пустинята. Изглежда, идеята е била да се съберат повечко кадри, в които се разкриват завидните шофьорски умения на героинята, и то в екстрени условия, насред пустошта. Това обаче ни отдалечава от реалното ежедневие на Аза, което е в пъти по-любопитно и комплексно от ескейпистката фантазия, изградена безкритично от Брокхаус. От друга страна, пътуването очевидно има благотворен ефект върху арабката, която споделя, че първият ден на излета е бил най-хубавият в живота ѝ. Колкото и недостатъци да има Брокхаус като режисьор, не бива да се пренебрегва скромният факт, че е съумяла да зарадва и вдъхнови тази вечно бореща се за оцеляване жена с помощта на киното. И ако филмът не успява да ни запознае докрай с всички условности на сложния свят, който Аза умело навигира, той поне съумява да ни покаже, че макар и свободата да не изглежда по един и същи начин навсякъде, това не отнема нищо от нейната стойност.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.