„Битка след битка“ е нелош филм – историята е увлекателно разказана, персонажите са умерено забавни, кинематографията е динамична, но и овладяна (налице са дългите кадри, с които Пол Томас Андерсън става известен още в края на 90-те), а пък монтажът безукорно удържа и подчертава енергичния ритъм на действието. Но какво от това? Като изключим скобата, с лекота бихме могли да отнесем горното към „Върховният Марти“, но Джош Сафди си отиде от оскарите с празни ръце, въпреки че филмът му имаше девет номинации, докато контракултурният семеен епос на Андерсън грабна цели шест награди, сред които и тези за най-добър филм, режисьор и монтаж.

Далеч не е очевидно на какво се дължи това. От жанрова гледна точка в играта с очакванията на зрителя и в създаването на усещане за динамика, напрежение и наситеност на действието „Върховният Марти“ е вероятно по-добрият екшън/трилър (конкретно в този регистър Сафди е просто по-опитният режисьор). Освен това филмът е не по-малко критически ангажиран с американската действителност от „Битка след битка“. Единствената разлика е, че Сафди борави по-сдържано и нееднозначно със социалните проблеми и историческите травми, които засяга. Макар че разказът се разгръща в сянката на Аушвиц, Хирошима и Нагасаки, дидактика липсва, добри и лоши няма, а провалите на миналото са представени без излишна сантименталност и морално-оценъчни краски. Това са все достойнства, които „Битка след битка“ не притежава, въпреки че поне в началото филмът успява да скрие отегчителната си идеологическа едноплановост зад окарикатурените си персонажи. И левите радикали, и фашизоидните агенти на статуквото са представени с толкова фарсово-абсурдистки апломб, че за миг изглежда, сякаш постмодерният хумор на Андерсън ще го отведе отвъд „доброто и злото“, където вероятно все още може да се каже нещо оригинално (или поне интересно) за политическия живот в Америка.

За жалост, „Битка след битка“ бързо изневерява на сюрреалната си „пинчъновска“ карнавалност и недвусмислено посочва кои персонажи са на страната на социалната справедливост и кои са расисти, нацисти и дори сатанисти. „Вайнланд“, романът, на който филмът едва номинално е адаптация, по-скоро удържа (не без известно прискърбие) своето шеговито-критично отношение и към ахуманните сили на реда, и към провалите на американската контракултура. Затова и от проектите на Андерсън най-верен на духа на Пинчън ще си остане „Вроден порок“ (2014), който, макар че несъмнено притежава множество недостатъци, поне улавя херметичния подход и амбивалентното отношение на култовия автор към наследството на 70-те.

Въпросното десетилетие (върху което режисьорът е фиксиран още от „Буги нощи“) е де факто на фокус и в „Битка след битка“, тъй като The French 75, мрежата от леви радикали, в която участва главният герой на филма Боб Фъргюсън, е изградена по образ и подобие на The Weather Underground. Става дума за паравоенна организация, активна в периода между 1969 и 1977 г., когато членове на групата извършват ред високопрофилни бомбени атентати (нападат най-вече държавни институции) в борбата си срещу „американския империализъм“. Въпреки че дейността им е безспорно терористична, в акциите им не загиват невинни хора, тъй като формацията пуска предупреждения малко преди всяка своя атака. Това е любопитен факт, доколкото революционната мечта във филма се разпада в момента, в който The French 75 посягат към насилието и бомбастичната партизанка Перфидия Бевърли Хилс (която е нещо средно между черна пантера и седемдесетарска blaxploitation звезда) хладнокръвно убива обезоръжен пазач в хода на банков обир. Макар че случката има аналог в действителността (през 1981 г. бивши членове на вече разпадналия се Weather Underground убиват трима души по време на грабеж), Андерсън на практика заличава разликите между 70-те и 80-те, два коренно различни контекста, за да изрази нещо твърде банално и скучновато, а именно – насилието не е отговорът.

Като изключим крайните проявления и вляво, и вдясно, едва ли има разумен човек, който не би се съгласил с подобно тривиално съждение. Но изглежда, че стожерите на морала и либералните ценности в Холивуд обитават полуфантастична реалност, в която поляризираните маси са на ръба да се избият, докато те, нашите мъдри пастири, спускат от олимпийските хълмове на Калифорния поучителни епоси за достойнствата на центризма, мирния протест и семейните ценности. Поне именно това прави Андерсън, който, ако трябва да бъдем обективни, всъщност не е направил политически филм, ангажиран с безбройните проблеми на съвременния свят, а малко по-ексцентрична фамилна драма, която бяга от противоречията и хаоса на социалното във всеприветстващото лоно на частния бит.

Всичко това е гарнирано с една в дълбочина дребнобуржоазна фобия от всичко сексуално, която си проличава най-ясно в страстните, но трагични отношения между Перфидия и полковник Стивън Локджоу, окарикатурения злодей на историята, чийто сатиричен образ изглежда вдъхновен от одиозния генерал Бък Търджидсън в „Д-р Стрейнджлав“. Като изключим убийството в банката, тази тайна, трансгресивна връзка е второто „непростимо прегрешение“ на своенравната революционерка. Именно то довежда не само до окончателния разпад на терористичната клетка, която Перфидия оглавява, но и до рухване на романтичните ѝ отношения с Боб, на чиито еднолични грижи тя егоистично оставя Уила, детето си от Локджоу, преди окончателно да предаде „другарите си“ на властите и да избяга за Куба. От друга страна, полковникът също ще бъде наказан за еротичното си влечение към чернокожата партизанка, и то от конспиративната нацистка ложа, в която той бленува да влезе. За него обаче няма да има жал, тъй като очевидно е лош, и единственото, което ни остава, е да ликуваме, когато бива жестоко убит в газова камера от същите фашисти, за чието одобрение той отчаяно жадува.

На практика единственият герой от това „изгубено поколение“, на когото Андерсън благоволява да дари щастлив край, е именно Боб, вероятно защото, след като бива изоставен от Перфидия, той се посвещава изцяло на дъщеря си, превръщайки се (доколкото е способен) в идеален татко – в асексуален, чувствителен и всеотдаен модел за подражание. Вярно, прекалява с тревата и е леко параноичен, но поне си гледа детето, вместо да се занимава с глупости като жени и революционна дейност. Ако много му се прииска да изпита малко вълнение, винаги може (както виждаме в една сцена) да си пусне „Битката за Алжир“ (1966) и да си помечтае. Може би в това се е превърнало киното за Андерсън – в удобен начин да сублимираме желанията си за промяна и низките си плътски щения. Поне „Битка след битка“ това показва. Защо иначе Перфидия е толкова вулгарно сексуализирана? За да може да се превърне и в обект на желание (или просто възхищение), и в изкупителна жертва на чувството за вина и морален дълг на зрителя.

Но като оставим настрана колко изхабена е подобна нравоучителна постановка, може би най-разочароващ в случая е фактът, че самият Андерсън е правил не един филм, предизвикващ лицемерните основания на дребнобуржоазния ред, който той понастоящем брани. Знаковият „Ще се лее кръв“ (2007) например е много по-амбивалентно (и на моменти дори цинично) настроен към семейните ценности, които в сюжета служат най-вече за параван на егоистичните интереси на Даниел Плейнвю – безскрупулен петролен магнат, осиновил и отгледал, подобно на Боб, чуждо дете. А пък във филми като „Учителят“, който е частично вдъхновен от дебютния роман на Пинчън, темата за свободата, секса и конформизма е засегната много по-зряло и нюансирано през образа на странстващия Фреди Куел, чието асоциално поведение го превръща във вечен маргинал. В „Битка след битка“ подобни комплексни персонажи, борещи се с невъзможните основания на собственото си съществуване, просто липсват. Същински дилеми няма и накрая всичко е ясно.

Може би заради това „Битка след битка“ възтържествува на тазгодишните оскари – филмът държи зрителя за ръката през цялото време, разкрива му кой какъв е, без да увърта и да философства излишно, и го утешава, че накрая всичко ще е наред, защото може би все някога ще дойде поколение, което ще изкупи греховете на своите родители и ще спаси света. Докато чакаме да се разгърне тази затрогваща есхатологична визия, явно не ни остава друго, освен да сме търпеливи и евентуално да гледаме повечко филми, за да си уплътняваме времето (аз лично ще си припомня „Третото поколение“ на Фасбиндер). Но не дай боже да излезем от киното, решени да си променим живота. Както показва „Върховният Марти“, това е твърде рисково занимание. Може нещо неочаквано да се случи. И тогава какво ще правим?