Пол Томас Андерсън е сред малцината останали, чийто път в киното напомня на времената преди „смъртта на автора“, когато имаше режисьори с филми, които служат не само като доказателство, че са живи, но и бележат нова траектория в една вътрешна логика на „филмографията“. В този смисъл и за „Невидима нишка“ не може да се говори само като за новото „парче“ на един от всичките, без да се вземе предвид личният и по-общият контекст на появата на филма.

Но напомнянето за онези времена върви и в друга насока – някога популярната и високата култура не бяха толкова враждебни и взаимоизключващи се, заради което телесното удоволствие от „Невидима нишка“ и неговото преклонение пред хубавите дрехи и хубавата храна вече изглежда смущаващо и дори притеснително за филм с толкова напрежение и леко смръщена сериозност. И още нещо – след като отново е дошло времето на жанровите филми, какво да правим с режисьор като Андерсън, който си осмелява да хване ярко мелодраматичен материал и да го преобърне в черна комедия, но без в крайна сметка да захвърли възможността за романтизъм, пък бил той и доволно извратен?!

Преди всичко може да се отбележи баналното: в „Невидима нишка“ няма нещо, което да е лишено от смисъл. Перфекционизмът е стигнал кубрикиански нива, при които е достатъчно да се гледа и да се фантазира как се прави тази работа и на каква сила киното дължи могъщата си манипулация. Дори и мемовете, които потекоха веднага след премиерата на филма, са повече от обясними, защото персонажите и техните думи и действия са кристално ясни и напоени със значение, заради което могат и да бъдат иронизирани до безкрай. Но подобен перфекционизъм също си има своето черно огледало: когато всичко значи нещо, импровизацията не може да сработи и обратите жадуват за обяснение или поне оправдание.

На „Невидима нишка“ може да се гледа от много ъгли – както от ъгъла на „токсичната мъжественост“, за която получи обвинения, така и на женското овластяване, за което пък получи похвали. И действително има много внимание обърнато както на отвратителния фалоцентричен гений на Рейнолдс Уудкок (Даниел Дей-Люис), така и на постепенното му рухване при появата на Алма (Вики Крипс). Филмът може да се анализира като изследване на човешките отношения и присъщите им противоречия, но и като историческа костюмна драма; но и също като поредната ода на Андерсън към сбърканите хора, които въпреки сбъркаността си искат да се излекуват чрез любов; и като поглед отвътре към машинарията на успеха и особените заслуги на жените за мъжкия успех, а навярно и по много други начини.

Но сред това изобилие има едно много ясно пречупване – както емоционално, така и сюжетно, и това е моментът, когато Алма за първи път прави така, че Рейнолдс да е слаб и да се нуждае от нея, след което той ѝ предлага да се оженят. Всички други асоциации, вметки и красоти на филма стигат до логичен за Андерсън завършек в тази размяна на ролите и заедно с това се обезсмислят, защото тя ще властва до края на филма и ще го отведе до търсения девиантен баланс – във взаимната опитомена (макар и опасна, но привидяна като единствено възможна за тези хора) игра на доминация.

Ето защо няма как анализът да не се концентрира именно върху тази видима нишка. До този момент филмът изгражда много умел портрет на властовата структура между гения и музата, която може да продължи вечно, но рухва рязко изведнъж, без това да пасва на образите, с които структурата е била запълнена. Нито Рейнолдс е открил причина да бъде различен човек и да иска съзнателно да се промени, нито Алма въплъщава в себе си присъствието на нещо повече от поредното мимолетно вдъхновение, ако ще и да е по-търпелива и амбициозна в намеренията си.

Нещата се проясняват значително, ако прочетем как идеята за заболяването като елемент от една връзка е хрумнала на Андерсън, докато е боледувал и съпругата му се е грижила за него, а той се е чудел дали тя не би предпочела да е болен, за да може да го командва. Тоест биологията в последна сметка надделява като фактор за зависимостта в по-голяма степен от психологията, която филм с Даниел Дей-Люис не може да не издига в култ. Но тогава не се ли оказва, че перфекционизмът в забъркването на тази психология по-скоро вреди?

И обратно към началото: донякъде е ексцентрично, донякъде – необяснимо, защо след филми-платна като „Ще се лее кръв“ и „Учителят“ Пол Томас Андерсън се връща обратно под радара с една low-key история, която е твърде изпипана, за да бъде авангардна, но твърде авторска, за да е класическа. Възможно е това да е необходимата цезура преди труда по следващото платно. Отговорът на това съмнение обаче ще се разбере едва някой ден в криволичещата логика на „филмографията“.