ВЕНЕЦИЯ 2021: СПЕНСЪР


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2021: СПЕНСЪР

„Разказ по истинска трагедия“, гласи надпис в началото на филма „Спенсър“, деветия във филмографията на чилиеца Пабло Лараин. Това е трагедията на принцесата на Уелс, Даяна (с моминско име Спенсър), известна като Принцесата на народа, която след своята злополучна кончина през 1997 г. оставя в колективната памет незаличима бездна. Освен като модна икона и грациозно присъствие Даяна е запомнена и със своята благотворителна дейност и най-вече със своя непримирим характер (изразен например в настояването за развод с принц Чарлз през 90-те). Неразказаната история за Даяна обаче касае нейната психическа нестабилност, хранителното разстройство, самонараняването и опитите за самоубийство под натиска както от кралското семейство и техните порядки, така и от папараците и публичността.

Сюжетът на „Спенсър“ се разгръща в продължение на три дни – това са коледните празници на 1991 г., когато Даяна взема окончателното решение да се раздели със съпруга си и короната. Затова и филмът започва с нейното символично предварително отделяне, с факта, че тя пристига сама с колата си в замъка резиденция "Сандрингам" вместо под строй, придружена от кралските шофьори. В лутането си по пътищата изгубилата се Даяна (в ролята си Кристен Стюарт е изтерзана до съвършенство) изглежда миловидна и безпомощна, но безкомпромисната ѝ ярост вече личи и набъбва. Причудливите последици от нея също личат: например когато принцесата паркира насред полето пред замъка, разпознала в далечината едно старо плашило от детството си (като малки го наричали Бърти, спомня си тя). Съблича го и поисква опърпаното яке да бъде поправено, залиняла за миналото си, самата тя родена и израснала в местността около "Сандрингам".

С „Джаки“ (2016) Лараин показа, че може да превъплъти биографичния жанр в прорязваща с интроспекцията си карта на репресирани емоции. „Спенсър“ продължава тази линия и двата филма представят два разстилащи се образа на две жени, вписани в йерархията на властта уж като периферно свободни, но всъщност обездвижени от смазващата ѝ хватка. С помощта на френската операторка Клер Матон („Портрет на момиче в пламъци“) и крехката цветова палитра в пастелени, изпити цветове замъкът и интериорът му заприличват едновременно на кукленска къща и на капан. Немалко пъти става дума за ниските температури в спалните, трапезариите и приемните, но непреклонното безразличие на персонала лесно би могло да се превърне в доказателство за садизма като движеща сила в личните отношения на монархическото семейство.

Камерата проследява Даяна, прекосяваща дълги коридори, навеждаща се над тоалетната между всеки етап на менюто, тросната, истерична и провокативна със своята непримиримост спрямо вечно следящите я слуги. Именно голямата степен на субективност, която филмът предоставя посредством близките си планове и неотлъчното си внимание, насочено към принцесата, му позволява да прекрачи границата на реализма и да покаже няколко епизода на видения/халюцинации/сънища. Пристъпването в интимния свят на Даяна става на висока цена: да прегърнеш параноите ѝ така, както тя самата прави отново и отново. Посредством тази ексцесивна психологизация, както и по призраците си, филмът залага повече на готическа естетика, клаустрофобия и трансгресивен по същността си женски образ, отколкото на опит да представи коректни записки по биографията на британската принцеса. В една от най-запомнящите се сцени на филма героинята трябва да се справи с два належащи проблема: първият касае бижуто, което получава от принца за Коледа, което е един и същ вид за нея и любовницата му Камила Паркър-Боулз, а вторият – задълбочаващата ѝ се булимия. „Справянето“ е пресъздадено с френетичен монтаж между реалността и фантазията за отмъщение, а именно – желанието ѝ да разкъса перлената огърлица и да изяде всяка една от скъпоценностите заедно със супата си.

Инфантилните фантазии не са само реваншистки, те са болезнено агресивни и затова не е изненадващо, че филм, толкова критичен както към кралското семейство, така и към самата си героиня, може да просъществува в този си вид, режисиран от чилиец. Лараин работи с най-добрите имена за „Спенсър“: в продуцентските кредити се появява името на Марен Аде („Тони Ердман“), сценарист е британецът Стивън Найт (номиниран за "Оскар" и БАФТА), композитор на маниакалните пиано и цигулки е Джони Грийнууд, който работи с Пол Томас Андерсън и всички големи съвременни тв продукции. Въпреки тези големи имена и заложбите на Лараин обаче нещо липсва. И това нещо със сигурност не е отдаденост и актьорска зрялост, тъй като Кристен Стюарт се справя брилянтно с ролята си на жертва в постоянна паника.

По-скоро разочароващ е фактът, че Лараин не посмява да отиде отвъд самосъжалението и играта на котка и мишка, която Даяна припознава и претворява навсякъде. Не става дума за накърняване на нечия памет – благонравността отдавна не е предмет на филмите на чилиеца – но този жест на протягане към ексцеса сякаш застива във въздуха, парализиран от нежеланието да се премине в сюрреализъм и абсурд. Въпросът е: защо не? След като филмът пренаписва своите символики в съвсем буквални образи (като например Ан Болейн да се яви на Даяна като предвестник на съдбата ѝ), защо да не отиде и по-далеч с образа на главната си героиня? Стюарт безспорно е готова за такава крачка и стилизираната ѝ игра сякаш предусеща наближаващата бездна, но позитивно-захаросаният край лишава филма от възможността да се превърне в разтърсващ вик за помощ от миналото на поредната идеализирана в капана на известността си жена.