Пълнометражният анимационен „Aрко“ е отличен с Европейската филмова награда за най-добър филм, има Cristal Award от Анимационния филмов фестивал в Анси, за кратко бе сред претендентите на Франция за оскарите 2026, наред с другите си отличия, което ни кара да се питаме какви ли са били останалите претенденти, сред които така ярко е блеснала творбата на режисьора Уго Биенвеню, който е и сценарист, наред с Феликс дьо Гиври.

„Арко“ е детски анимационен филм, предполагаемата му публика са деца на възрастта на героите във филма – десетгодишни. Филмът разказва историята на момче от бъдещето, Арко, което попада в света от 2075 г. при будното, талантливо и самотно момиче Ирис. Тя и малкото ѝ братче при живи родители биват отглеждани от робот – бавачка, който буквално влиза в огъня заради тях. Мотивът за разпад на семейството и отчуждение, победило даже родителския инстинкт, е достатъчно значим, че да е основната тема на повествованието, но всъщност тук само е маркиран. Ако заглавието беше точно, трябваше да е „Ирис“, тъй като момиченцето е реалният главен герой на филма, който за времетраенето си от 82 минути преминава през широк диапазон от теми – като започнем от самотата и отчуждението, минем през отношенията ни с роботите, загиващата природа, начеващата любов, алтруистичния порив, приятелството, саможертвата и гоненето на мечтите.

„Искаме да правим филми, създаващи по-добър свят за нашите деца, такива, които можем да споделяме с тях“, заявява по време на премиерата на филма Натали Портман, която е съпродуцент на „Арко“ и участва в дублажа на англоезичната версия. Истината обаче е, че възрастните вероятно ще са по-толерантни към хаотичното и неравномерно, на моменти мудно действие на филма. Макар и взрян в бъдещето, „Арко“ ми напомни началото на 80-те години на ХХ в. у нас, когато по втората от общо двете телевизионни програми вървяха курсове по френски, а хората ги гледаха поради липса на други стимули, а вероятно и заради минифилмчето за гамасианците, чрез което се преподаваше езикът на Молиер. Гамасианците бяха пришълци от друга планета, които опознаваха живота на Земята, а чрез тях тв зрителите учеха чуждия език. „Арко“ би могъл да се използва по сходен начин, защото на фона на сериозните теми, които подхваща, диалозите му са на ниво чужд език за малко напреднали. Анимацията силно напомня азиатска манга. Твърди се, че е вдъхновена от комиксите на Мьобиус и филмите на Миядзаки. По отношение на природните и градските пейзажи се долавя стилът на студио „Гибли“, те са естетически издържани и като че ли доста по-изтънчени от изображенията на героите.

Историята също донякъде напомня сюжетите на Миядзаки, в които десетинагодишни деца попадат в непознати и странни светове. В „Арко“ обаче липсва причудливият макабрен и метафоричен свят, изпълнен със символи, надиплен на слоеве и многозначности от филмите на студио „Гибли“. Тук по-скоро е малко претрупано от теми и сюжети – между Арко и Ирис покълва невинна, чиста и невъзможна любов, Ирис, макар и силно привързала се към него, е готова да го пусне да си отиде, темата се повтаря после със съседчето, което, макар и влюбено в нея, ѝ помага да избяга. Вече споменахме отчуждените родители, които присъстват в живота на децата си като полупрозрачни холограми в света на 2075-а и обратно – търсещи из всички галактики изгубеното си дете, имаме трима странни мъже с вид на естрадни изпълнители от средата на миналия век, които съвсем не стана ясно какво правят във филма, има зловещо изглеждащ, затова пък раздаващ се в грижите за децата робот, пътуване във времето и накрая екологичната тема, въведена чрез поредица от екстремни природни явления. Нищо от изброените не е символ – всичко е тъждествено на себе си, няма метафора, няма иносказателност, има претрупана фабула. Героите не търпят развитие, остават си тъжни и самотни деца, които за кратко са си намерили другарче, с което обаче трябва да се разделят. Не е нито символна, нито важна за развитието на образа му, първоначалната лоша постъпка на Арко, който открадва костюма за пътуване във времето на сестра си, докато тя спи. Преди това го виждаме да се грижи за градина и да къса ябълки като в алюзия за библейския Едем и първородния грях. Възможно е дори на сценаристите да им е хрумнала подобна алюзия, но в хода на действието да са я забравили. Героите не се развиват, не узряват, научавайки нещо или пък да вземат по класически да пораснат, изгубвайки част от невинността си. Нищо от това не се случва. Все пак има оптимизъм във факта, че в далечното бъдеще родителите отново са привързани към децата си, а човечеството се е научило да се грижи за останалата недосъсипана природа. Любопитно е, че макар да могат да осъществяват пътувания във времето, хората са се върнали към това да земеделстват и животновъдстват, и да отглеждат сами храната си.

Има нещо мило и трогателно в леко недодяланата 2D анимация на „Арко“ насред цялата многотия от усъвършенствани и високотехнологизирани анимации, но май повече ѝ се радваме порасналите хора. Вероятно това обяснява и високите критически оценки на филма – те се дават от възрастните.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.