ЗВЯРЪТ


от
на г.

ЗВЯРЪТ

След появата на ChatGPT в публичното пространство през 2022 г. темата за изкуствения интелект се превърна в една от невралгичните точки на тревожното ни време. Тази сравнително нова технология, появила се в период на пандемии, войни и всевъзможни кризи (екологични, икономически, демографски и т.н.), бързо плени фантазията на хората и съответно се превърна в проводник на цяла верига от утопични надежди и апокалиптични страхове за бъдещето на човечеството. Разбира се, все още е трудно да се определи кой ще се окаже по-прав – „технофилите“ или „лудитите“, – но ако трябва да бъдем честни, истината рядко е там, където я търсим (т.е. нито е в една или друга крайност, нито е по средата между две може би огледално изопачени перспективи).

И въпреки това в изкуството е често пъти стимулиращо да се сблъскаме с произведение, което недвусмислено изразява категоричната си позиция по даден въпрос (особено ако е свръхактуален). Именно такъв е случаят с новия филм на френския режисьор Бертран Бонело – „Звярът“, кинотворба, нихилистично втренчена в заплахата, която изкуственият интелект (предполагаемо) представлява за хората и в частност за тяхната екзистенциална цялост. Същевременно Бонело с такава сдържаност, хладна обективност и хипнотична последователност представя своята в дълбочина унищожителна критика на новите технологии, че филмът не позволява да бъде редуциран до еднопланово нравоучителен разказ за опасния и безнадежден път, по който е тръгнало човечеството. Режисьорът по-скоро държи да демонстрира с целия замах на своя суров, но завладяващ почерк, че всичко вече отдавна е изгубено. Светът е свършил (някъде в началото на „дългия 20. век“) и не ни остава друго, освен да повтаряме грешките на миналото, робувайки на „нелюбовта“, от която е избуяла цялата ни късна модерност.

В известен смисъл е „очарователно“, че подобно брутално (а и донякъде грандоманско) послание е не само поднесено със стил и самообладание, но и е опаковано в сравнително семпъл, научнофантастичен сюжет, който не се срамува да бъде затрогващо романтичен (и съответно малко банален). Основното действие се развива в не толкова далечната 2044 г., когато човечеството, след поредица от войни и катастрофи, е преотстъпило правото си да управлява и „стопанисва“ земята на изкуствения интелект, който взима по-трезви и обективни решения от нас, защото е лишен от емоции. Малкото хора, населяващи призрачните метрополиси на бъдещето, живеят като екзотичен добитък, за който непрестанно се грижи някакъв невидим deus ex machina. Те прекарват по-голямата част от времето си или у дома, или в изпълнението на прости, повторителни задачи, тъй като изкуственият интелект отказва да делегира на толкова ирационални създания реална власт.

Такъв е животът и на главната героиня на Бонело, Габриел (Леа Сейду), но един ден пред нея се разкрива номинално привлекателната възможност да претърпи сложна процедура (нещо като технологизиран психоаналитичен сеанс), която ще ѝ позволи да бъде назначена на по-престижна позиция (в някое министерство например). Целта на цялото занятие е да бъде излекувана от „психично-кармичните“ си травми, които неотклонно я преследват от миналите ѝ животи – не е съвсем ясно как работи всичко това, но както един персонаж загатва, в бъдещето езотеричното и научното са се слели. В резултат на тази терапевтична интервенция човек губи (или поне изпитва по-слабо) своите чувства – факт, който тревожи Габриел и събужда у нея подозрения, че подобна „емоционална лоботомия“ няма да подобри живота ѝ, а ще я превърне в бездушно, машиноподобно същество. Съпротивите ѝ се усилват, когато в процеса на „транстемпорална анализа“ разбира, че травмите ѝ са продукт на трагична любовна история, започнала през 1910 г., малко преди Голямото наводнение в Париж, когато Сена прелива заради обилни валежи.

Природното бедствие и апокалиптичните настроения около него отразяват не само съвременните ни екологични тревоги, но и катастрофичната съдба на Габриел, която във въпросната епоха е омъжена за богат производител на кукли (Бонело неколкократно сравнява целулозните играчки, създадени по наш образ и подобие, с изкуствения интелект в бъдещето, който от бледо копие на човешкия разум се е превърнал в нещо, на което хората подражават). Зрителят разбира, че ядрото на травмата се е формирало, когато младата жена е умряла трагично по време на Голямото наводнение – фабриката на съпруга ѝ се запалва, докато тя е там със забранения обект на своето желание, енигматичния англичанин Луис (Джордж Маккей). Злощастната (платонична) двойка така и не успява да консумира своята страст, преди тя (метафорично и буквално) да изпепели и залее техните животи – драматично обстоятелство, което метафизично преплита съдбите им отвъд времето и пространството (сюжетът тук силно напомня „Облакът Атлас“ на Дейвид Мичъл).

Именно горепосочения травматичен възел, в който болка и обич са фатално свързани, изкуственият интелект се опитва да разсече 130 години по-късно. Така филмът експлицитно ни кара да се запитаме (заедно с Габриел) дали бихме избрали да се „излекуваме“ от разочарованията и катастрофите на миналото си, ако един от симптомите на „болестта“ ни е любовта? Какво, ако се окаже, че сме „неизцерими“ – че човек е просто поредица от травми и фрустрирани желания, настояващи да бъдат преживяни в сянката на тяхната невъзможност? В подобна посока бие настойчиво Бонело, който, макар и ясно да показва колко нездрави и гибелни са отношенията между Габриел и Луис, все пак отстоява идеята, че хората са „счупени“ поначало и че да се опиташ да ги „поправиш“, е да ги третираш като кукли. Тази радикална позиция изкристализира в следващата част на филма, когато двойката отново се среща, този път през 2014 г. Макар че вторият сблъсък на влюбените ще се окаже още по-нещастен и травмиращ от първия, Бонело отново го е представил в трагично-романтичен ключ – болката очевидно е доказателство за французина, че се случва нещо истинско.

В тази епоха Леа Седу играе безработна актриса, а Джордж Маккей – агресивен младеж, който обвинява модерните жени за своята самота и девственост. Бонело провокативно е изработил втората версия на Луис по модела на 22-годишния Елиът Роджър, който през 2014 г. убива шестима души в Калифорния, след като години наред споделя своите все по-налудничави, мизогинни възгледи в Ютюб (и се превръща в иконичен образ за т.нар. „неволни целибати“, или инцели). Режисьорът е пресъздал почти едно към едно някои от видеата на убиеца, като подобен концептуален ход (макар и на ръба на добрия вкус) целенасочено влиза в диалог с предходния му филм „Кома“ (2022), където се изследва и критикува технологизираният начин на живот на днешната младеж, но от „женска перспектива“ (от гледната точка на тийнейджърка, изгубена в ониричния лабиринт на интернет пространството). „Звярът“ обаче си позволява да представи умопобъркания младеж с толкова емпатия и разбиране (които той едва ли в действителност заслужава), че отвъд технофобските послания за мрежата режисьорът, изглежда, сякаш иска също така да заяви, че е нормално човек да полудее в един обезумял от отчуждение свят. С подобна идея продукцията се доближава и до още по-ранния му Ноктурама (2016), където главните герои са група млади леви терористи, репрезентирани със също толкова „предизвикателно съчувствие“. В този смисъл Бонело не за пръв път се застъпва „дръзко“ за идеята, че е по-добре да си краен в чувствата, действията и фантазиите си (дори да са самоунищожителни), отколкото да се съобразяваш с едно нехуманно статукво.

Но на края на „Звярът“ (а и на „Ноктурама“) става ясно, че „разбунтуваният човек“ е обречен да бъде унищожен от системата и съответно – че човечеството рано или късно ще се самоизличи в опита си технологично да се надхвърли. В това отношение филмът е изключително близко по дух до “Възможност за остров“ на Мишел Уелбек, където „неохората“, нашите наследници, са също толкова изолирани и лишени от чувства като „анестезираните кукли“ на Бонело (в романа на френския автор обаче пръв си отива смехът, а не любовта). От друга страна, лайтмотивът за „безчувствието“ (а и за екологичните промени) препраща по особен начин и към предпоследния проект на Дейвид Кронънбърг, „Престъпления на бъдещето“ (2022), в който Леа Седу отново участва. Канадският режисьор също толкова песимистично изгражда дистопия, безкомпромисно изключваща всеки опит за промяна и автентичност, но поне позволява лъч надежда да проблесне за момент в последния кадър (нещо тотално чуждо на нихилизма на французите).

Същевременно би следвало да се отбележи и фактът, че продукцията на Бонело е (формално погледнато) адаптация на повестта на Хенри Джеймс „Звярът в джунглата“. Сюжетът обаче толкова се отдалечава от оригиналната творба, че подобна връзка на моменти изглежда почти случайна (за сравнение може да се гледа едноименният филм на австриеца Патрик Шиха, който по-плътно се придържа към текста на модерния американски класик, въпреки че също го преработва по оригинален начин). В този смисъл, ако си позволим да погледнем кинотворбата отвъд експлицитната асоциация с прозата на Джеймс, звярът от заглавието ще започне да изглежда по-скоро като препратка към библейското Откровение на Йоан. Апокалипсисът на Бонело обаче не се спуска от небето с гръм и трясък, а прихожда тихо, като крадец в нощта, който отдавна е взел най-скъпоценното – желанието ни (преди всичко останало) да бъдем хора.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.