ДИВ КОН ДЕВЕТ


от
на г.

ДИВ КОН ДЕВЕТ

Продължаваме да играем бингото на Мартин Макдона с поредния му филм с число в заглавието: след „Три билборда извън града“, „Седем психопати“ и късометражния му дебют „Револвер с шест куршума“ отбелязваме и деветката с „Див кон девет“. Новият филм на ирландския режисьор беше номиниран за „Златен лъв“ на фестивала във Венеция по-рано тази година и откри „Киномания“ през ноември, след което тръгва по кината.

И тук Макдона се придържа към доказано работещата формула: двама мъже на средна възраст, симпатични главорези с естествена приятелска динамика, които между комедията, драмата и екшъна плавно разплитат сенките на миналото, за да си пробие път светлината на прошката. Още с първите кадри, уловени с камера „Супер 8“, се циментират времето и мястото на действието – Чили през 1973 г., броени седмици преди преврата, свалил демократично избрания ляв президент Салвадор Алиенде, и смяната му с диктатурата на военната хунта, начело с Аугусто Пиночет. Операцията е оркестрирана с помощта на САЩ и ролята на ЦРУ е ключова в заговора и консолидирането на новата власт впоследствие.

Оттам и изборът на Макдона за главните персонажи – двама агенти на ЦРУ, които в окото на бурята са по-загрижени за собствените си житейски избори, отвели ги тук. Крис Карлайл (брилянтна роля на Джон Малкович, с която заслужи награда за най-добър актьор във Венеция и за която тепърва предстои да трупа признания) усеща, че краят му наближава. След дълга борба с рака той жадува за мирен завършек на живота си на усамотено място, където в компанията на своя приятел и колега Лий (Сам Рокуел) да напише мемоарите си и да посрещне смъртта. Така агентите потеглят за Рапа Нуи, т.нар. Великденски остров, на една последна екскурзия. В уединението на хотела (между другото, Крис е в стая номер девет) и на фона на живописните брегове на острова, край които препускат диви коне (често девет на брой), те се сблъскват със спомени и настоящи заплахи, дълго пазени тайни и чувство за вина от прикрити престъпления „в името на общото благо“.

Просторните пейзажи на Рапа Нуи сами по себе си са зрелищен декор, но талантът за кадриране и композиция на оператора Бен Дейвис, с когото Макдона си партнира за пореден път, превръща гледките в картини, коя от коя по-смайваща. Тук визията му се родее с тази от „Баншите от Инишерин“, но Дейвис се възползва от моаите (монолитните човешки фигури, с които Рапа Нуи е прочут) и интегрира монументалните им профили и силуети в кадъра, за да подчертае емоционалното състояние на героите, понякога за да ги рамкира, да ги раздели или групира. По всичко личи, че е снимано с удоволствие, като не липсват визуални намигвания към зрителя – например в образа на самолет, който сякаш преминава през ухото на една от фигурите и излиза през другото. Що се отнася до интериорите, Дейвис намира начин да пренесе екстериора вътре чрез отражения на изгреви и поля в прозорците на хотелските стаи. По този начин той едновременно подчертава порива на Крис към свободата и затвърждава отъждествяването на героя с дивите коне на острова, но и внася усещане за безпокойство, намеквайки, че агентите са под постоянно наблюдение.

Чувството за надвиснала опасност е изведено и в сценографията, като дизайнерът на продукцията Денис Шнег отбелязва предупредително в червено телефони, по които се провеждат тайни разговори, коли, които возят шпиони, вратовръзката на врата на убиец и ризата на гърба на друг. Цветовата координация и корелацията между червеното и другия всеприсъстващ цвят във филма – жълтото, създават наситена, топла палитра, която искри на фона на ширналите се зелени хълмове. Така „Див кон девет“ галопира далеч от сивеещата естетика на реализма, която обгръща голяма част от съвременната кинематография в мрачна мараня, и радва окото с приятна и непретенциозна цветова корекция, вярна на духа на 70-те.

Ако трябва да му се потърси недостатък, единственият такъв би бил предвидимостта на отношенията между главните персонажи, твърде близки до тези, които видяхме още преди години във „В Брюж“. От друга страна, Макдона добре знае в какво е най-силен и вместо да се напъва да оригиналничи, разчита на опита си и на добре изпитаните си похвати, за да блесне – интелигентните диалози и абсурдното чувство за хумор придават на филма цвят и острота, благодарение на които философските въпроси резонират пряко със зрителя. От тази гледна точка Макдона прави правилния избор да заложи на сигурно и да остане верен на себе си както в сценария, така и в режисурата, като ни подава точно това, което очакваме, че и малко повече.

Колкото мълчание има в предходния филм на Макдона „Баншите от Инишерин“, толкова разговори има тук. Крис и Лий сякаш не млъкват никога, непринудено разискват теми от това кой колко души е убил до чилийските молци, изневерите и връзката между сиренето и демокрацията. Макдона съумява да постави ЦРУ агентите в ролята на комедийно дуо, на което се крепи целият филм, без да ги превръща в карикатури, бяга от клоунското преувеличение и вкопава здраво хумора в общочовешки проблеми като съжалението, старостта и самотата. Между закачките откриваме болка и копнеж, в които се припознаваме, както и критичен коментар за влиянието на САЩ върху световната политика, на какъвто би бил способен единствено не-американец.

Някои от най-докосващите примери са разработени не в диалога, а в монолозите на Крис, докато пише мемоара си. Някъде между размишленията дали динозаврите заслужават да отидат в рая повече от нацистите и откровението, че „никой не помни имената на убитите чернокожи президенти, но убиеш ли един бял президент, целият свят полудява“, прозираме прочувствен призив за доброта, но и за бунт срещу агресорите, актуален днес също толкова, колкото през 1973-та.

Посланието, директно отправено от Макдона през устата на Крис, като лепенка покрива белезите от днешните войни и политическата нестабилност, разтърсила света. Лепенка, неспособна да затвори раната и да ни спаси от жестокостта, но посвоему утеха, че животът си струва да се живее, стига убийствата да са по-малко, а срещите с диви коне – по-редовни.