Човек често изпитва изкушението да вярва в регреса на киното. Да смята, че то все повече се вдетинява, а неговите герои, конфликти и възможности да помага на света и да го тълкува, стават все по-примитивни и смехотворни. И за това никак не е виновна публиката, а самите творци, както и невероятният напредък на технологиите, превръщащи го в незряло зрелище. Не е трудно да се посочи някое заглавие от средата на миналия век, което като диалог, обрати, развитие на образите и добре подготвен финал удря в земята изтъкнати съвременни филми.
Тезата е достатъчно примамлива и би могла да бъде възприета като проста закономерност. Нямото кино, достигнало своя естетически апогей, челно се сблъсква с идването на звука в седмото изкуство. Корифеите с право роптаят срещу техническата новост – публиката се радва на звука, единствено защото го има. Киното се връща с десетилетие назад, всички достижения в структурирането на кинематографическия образ са подвластни на пълна амнезия и трябва да се започва от нулата.
Сега сме подложени на подобен катарзис – невероятните възможности в компютърното генериране на киносреда отново подлагат на риск смисъла. „Свещеният огън изчезна“, твърди Копола. Киното илюстрира с размах виденията ни, нашите най-обилни фантазми и представи, но твърде буквално и някак напусто.
Филмът
„Завръщането“ в момента мъти 12 номинации за „Оскар”, награда колкото достолепна и изпълнена с величие, толкова и каталог на погрешни избори. Да бъде защитаван точно тазгодишният избор на Академията би било смешно - дори да е основателен, той така или иначе е влиян от сложни механизми. Но си заслужава „Завръщането” да бъде разгледан, защото нерядко бива сочен едва ли не като пример за деградацията на киното и твърде често му се привнася вината за чужди грехове.
А всъщност той си има и свои собствени.
Да, героят на Леонардо Ди Каприо почти не говори, но филмът е донякъде монологичен. Виждаме го почти постоянно в кадър, това си е негов моноспектакъл, и често единственият му партньор е пустошта. Снежната пустош. Природата играе голяма роля в този суров филм, ако не и главна, и може би единствената одухотворена роля – зима, лед и вода, заедно със заскрежената планина и гора. Те не взимат страна в извечния конфликт и безбрежни перипетии на героите, но заедно с музиката действат както древногръцкия хор в трагедиите – епичният им и лиричен коментар е красноречив и безцеремонен. Менят ритъма и темпото със спасителната светлина на утрото, бляскава топлина на зимното слънце, сменяно от гъсти студени мъгли, снежни бури, буйни мътни потоци, из които героите все шляпат, мокри най-малкото до колене. Една зимна приказка, но страшна. Сняг и кръв, кръв и сняг. Героят няма за какво да се сърди на природата, която го подлага на повече изпитания, отколкото дори и най-големият му враг във филма.
За реалното, осезаемо присъствие на заснежената планина, „неравнодушната природа”, хвалят оператора на филма (Емануел Любецки, един от най-добрите в света в момента), но това е неточно. Всичко е заложено в драматургията. Природата помилва или осъжда героите посвоему, защото малко от тях оставят отмъщението в ръцете на бога. Човекът е ту сам и слаб, ту силен и безмилостен, както в наративите на Джек Лондон, изправен срещу вечни закони, на които често се подчинява по някакъв дивашки и неосъзнат начин. И не е въпросът само в оцеляването, защото някои от героите просто мечтаят да умрат.
Иняриту
Всъщност траперът на Ди Каприо е един от обикнатите от режисьора (обикновено и сценарист) герои. В част от най-добрите си предишни филми (”Бютифул”, „21 грама”, пък и „Бърдмен”) той взима за човешки материал хора, които нямат хъс за живот, не виждат и смисъл. Той трябва да им бъде вдъхнат и предаден посредством жестоки перипетии, предателства и смърт. „Завръщането” е филм за насилието като повод животът да бъде истински оценен. Скандално звучи, но при Иняриту внушенията винаги са спорни и двусмислени, а заради тях той мобилизира диваци, алчни трапери, изнасилени жени, убити деца, коравосърдечни неприятели, диви зверове, както и цялата стихия на природата – само да принуди героя си да живее. Досега не винаги е успявал – в „Бютифул” примерно.
Финалът
Филмът е рамкиран от два двубоя – с мечката гризли с малки мечета, който героят печели в началото. И от финалния, със злодея. Джон Фицджералд (Том Харди) получава заслужено възмездие, но Хю Глас на Ди Каприо не е морален победител. Защото всъщност се е предал и само врагът му е разбрал това. „Господ е на моя страна”, твърди Фицджералд и това е така, той наистина също е покровителстван. Бог е бил и на страната на баща му, убиец и мародер. И му се е явил във вида на катерица, а той ... я е изял, за да оцелее. Само начинът, по който Том Харди разказва тази история, заслужава най-малко „Оскар” за поддържаща роля - с присвити очи той мигом попива смисъла й и се опитва веднага да го забрави.
И ако тази финална част не беше леко претупана логически и драматично, филмът би бил още по-добър. В крайния двубой между главните герои, Глас на Ди Каприо отново претърпява морално поражение, защото насред касапницата в снежната преспа трябва да реши на кого да предостави или посвети отмъщението. И дали то е достатъчна мотивация за живот. А когато нямаш друга, какво правиш след това?
Двамата герои дялкат части от тялото си, леят кръв и пръскат меса край снежния поток, разменят нееднократно местата си от страната на доброто и злото в един двубой, който изглежда отвъд времето и пространството.
Религиозното и божественото
Бог, религиозното, митичното присъстват почти във всеки кадър: просмукан от поверията на индианите и разбирането им за природата като одушевена; от личните богове на всеки от героите; от осезаемото усещане за някакво съзерцание отгоре; и от постоянната опасност от божествена намеса, от която те побиват тръпки – на студ и умиление. Природните картини, менящи се и непостоянни като настроения, струящата превъзходна музика са визуален и музикален коментар с дитирамби от светлина и тъма с медиаторски патос. По ирония на съдбата именно музиката във филма, така страховита и медиативна, не е номинирана за „Оскар”, за разлика от например вторичната на Енио Мориконе за „Омразната осморка“, сякаш извадена от пълния му фризер.
Заглавието
Какво и защо се завръща? Изглежда смисълът на заглавието (и причината българският превод да е сполучлив) е завръщането на духа. От оня свят като привидение, или по-скоро завръщането на духа за живот. Нещо трудно постижимо, дори и на кино.
Главната роля
Колкото до Леонардо Ди Каприо и предвижданият негов „Оскар”, възможно ли е това наистина да е най-хубавата му роля досега? Със сигурност е забележителен начинът, по който общува с природната стихия наравно с мъртвите си близки, явяващи се понякога и като диаболични видения.
В последния кадър на филма са неговите очи, побрали ужаса от това, че няма повече какво да губи в живота си, освен именно тях – своите видения. И потегля нагоре към върха на планината подир своята индианка. Едно време гръцките трагедии са завършвали с появата на Бог… Ето я значи единствената регистрирана проява на ирония във филма, освен мечката, която в началото го гази за здраве.
*"Завръщането" бе номиниран за Оскар за най-добър филм и спечели три оскара - Леонардо ди Каприо за най-добра главна мъжка роля, Алехандро Гонзален Иняриту за режисура и Емануел Любецки за оператоско майсторство.