Без екзистенциален шепот, но с ръмжене, викове и тъжни погледи - Иняриту по спиралата на Холивуд.

„Завръщането“ е новият филм на Алехандро Гонсалес Иняриту, който успя да провокира силния интерес на широката публика, най-вече заради пожъналия голям успех „Бърдмен“ (предходният му проект), прибрал и няколко знакови Оскара на годишните награди на американската академия. И сега, година по-късно, мексиканският режисьор отново се завръща заедно с гениалния оператор Емнюел Любецки (без когото „Бърдмен“ едва ли щеше да е възможен от техническа гледна точка), за да представи стилизирана версия на реалната история на Хю Глас – американски трапер, който след един почти фатален сблъсък с мечка гризли, бива изоставен от другарите си, но въпреки всичко успява да оцелее в снежната пустош и да измине 320 километра до най-близкия форт в търсене на отмъщение и справедливост. В интерес на истината, това кратко резюме описва почти изцяло филма.

С други думи Иняриту не успява докрай да предложи едно наистина вълнуващо преживяване, което същевременно да удържа нелишеността си от дълбочина и смисъл. За съжаление „екшънът“ и натурализмът заемат прекалено голяма част от филма, без дори да контрастират на фона на някакъв по-екзистенциално или емоционално ангажиращ интелекта на публиката елемент. Режисьорът представя своята "киноистория" в рамките само на една „грубовата“ тоналност, която генерира неприятното усещане за едноизмерност и празнота. До голяма степен Иняриту разчита главно от една страна на шока, който някои сцени ще предизвикат, а от друга - на операторското майсторство на Любецки, за да създаде постфактум у зрителя усещането, че е изгледал една наистина качествена кинолента, която успява умело да съществува в две крайности – тази на холивудския идеал за „ентъртейнмент“ и тази на арт-хаус киното, с която по традиция са асоциирани по-солидните и сериозни съвременни режисьори.

Филмът всячески се опитва да се наложи като феномен, който успешно ще обедини по-широката публика и критиците под един общ обгорял флаг, изцапан с кръв и пот,  изобразяващ енигматична спирала (нарисувана на една манерка, която се явява главен, устойчиво налаган символ в цялата лента, чрез който Иняриту разчита да компенсира явната липса на добре изградена/изобразена идея). Тази уловка очевидно е предназначена да възбуди у по-претенциозния зрител желанието трескаво да започне да търси зад по-сюрреалните сцени в лентата смисъла и идеите, заровени дълбоко под натуралистичната повърхност на сюжета и в крайна сметка да се опита да хипнотизира сетивата и вкуса му. Така търсеният ефект е засилен и от факта, че е почти неизбежно да не се направи паралел между „Завръщането“ и някои от по-новите филми на Терънс Малик (чиято стойност идва именно от тяхната „дълбочина”), заради Любецки, който за пореден път поема тежката задача да заснеме филм, използвайки единствено естествена светлина. Именно поради това сцените, в които Хю сънува или вижда в пустошта своята мъртва съпруга изглеждат така заредени със смисъл – естетиката се опитва да измести концепцията, да компенсира липсата на креативна визия и да запълни дупките в цялостната кинокартина с една безцветна красота.

Като се абстрахираме обаче от нелепите претенции, които „Завръщането“ изявява, не можем да не отбележим, че все пак от чисто техническа гледна точка той е едно повече от впечатляващо постижение. Самият факт, че формата и стилът успяват да изпълнят една толкова семпла история за отмъщение и оцеляване с толкова живот и съспенс, говори много. Актьорската игра също не е за пренебрегване, въпреки че на Ди Каприо не му се дава удобна възможност да разгърне докрай своя актьорски потенциал и диапазон. И тук Иняриту разчита повече на шока и на екстремните външни събития, които сполетяват Хю, отколкото на богатството на неговия вътрешен емоционален свят. Единственото нещо, което зрителят може да очаква от образа на Ди Каприо, е една главозамайваща праволинейност, причинена от неговата несекваща и на моменти абсурдна жажда за „справедливо“ отмъщение, аранжирана с безкраен поток от физически несгоди и болка, с които героят му следва да се бори, което от своя страна се превръща в рамките на „висшето актьорско майсторство” в една не много впечатляваща поредица от ръмжене, викове и тъжни погледи.

За съжаление „Завръщането“ е замислен като прекалено амбициозен „авторски” проект, за да се доближи поне малко до хоризонта на собствените си очаквания. Иняриту не успява да представи цялостна картина, в която формата и идеята органично се преплитат, за да създадат една безкомпромисна и убедителна естетика, която да е в състояние постоянно да ангажира зрителското внимание, докато същевременно не спира да се изкачва по един не-прекъснат вертикал, нагоре към скрития свят на трансцедентното.