Хорърът като жанр е изначално ангажиран с онова, което е невъобразимо – с тайнствените, зловещите и чудовищни аспекти на вътрешния или заобикалящия ни свят. Поради това и филм на ужасите, нарочно скроен и режисиран като зрелищен блокбастър, какъвто е случаят с новия проект на Джордан Пийл, трудно съумява ефектно и убедително да постигне баланс между играта на съспенс със запълващото празнините въображение на зрителя и амбицията да улавя затаяващи дъха кадри, изпълнени с немалко традиционен холивудски екшън, специални ефекти и „сензационни“ образи. Същевременно в подобно отношение „Не!“ нито е изключителен или оригинален, нито се захваща с една сама по себе си невъзможна естетическа задача. Всъщност именно филмът, белязал началото на „ерата на блокбастърите“, е подобен опит за синтез между тропите, техниките и цялостните творчески прийоми на няколко жанра, сред които най-вече хорърът и екшънът. Става дума, разбира се, за „Челюсти“ (1975) на Стивън Спилбърг, който в този ред на мисли неслучайно е и основното, или поне най-очевидното, вдъхновение на Пийл за „Не!“ – към него има най-много отявлени препратки и на тематично, и на драматургично ниво.

Не бива да е изненада тогава, че в двата филма е подходено по аналогичен начин към гореописания жанров казус, макар и в първия случай „чудовището“ да е акула, а във втория - извънземно (умишлено обаче оприличено на животно). Пийл, следвайки образеца на Спилбърг, отказва до самата развръзка на сюжета да заснема директно, „в цял ръст“, нечовешкия антагонист, преследващ неговите герои. Извънземното, което практически представлява хвъркат хищник във формата на летяща чиния, съвсем като акулата от „Челюсти“, само спорадично и мимолетно прекосява или изскача на екрана, преди отново да се „потопи“ в небето над калифорнийската пустиня Агуа Дулсе, където е заснет „Не!“. По този начин, така както водата и океанската повърхност в „Челюсти“ се превръщат в знак, натрапчиво напомнящ за присъствието на акулата (дори когато я няма), във филма на Пийл живописните и грандиозно заснети пейзажи постепенно се трансформират също в нещо необятно, обезпокояващо и заплашително, което обаче може свободно и динамично да бъде изследвано от камерата, без да се жертва отрано трупащото се напрежение от все още непознатото и мистериозно чудовище. Така (поне на теория) се помиряват разнопосочните жанрови „нужди“ на „Не!“ и зрителят едновременно може да се наслади на своеобразен пир от гледки (а и накрая поредица от екшън сцени), заснети на IMAX, и да запази колкото се може по-дълго въображението си ангажирано с въпроса как режисьорът в крайна сметка ще реши да го изплаши и да изобрази неизобразимото.

Същевременно обаче Пийл отказва да следва докрай този (поне в исторически план) доказано успешен модел и някак насилствено, в дух на прекомерна творческа амбиция, налага отгоре върху сюжета още няколко пласта крайно разнородни, концептуални елементи, повечето от които лъхат на лоша дидактика и проформа изпълнена социална критика, налична само за да гарантира, че ще има идейна приемственост между първите му два проекта („Бягай“ и „Ние“) и настоящия. Все пак режисьорът бързо придоби култов статут заради своите „черни хоръри“, които основно и задълбочено анализират и критикуват репрезентацията на афроамериканци в по-масовата филмова и поп култура на САЩ.

В горепосоченото отношение „Не!“ първоначално изглеждаше сякаш вълнуващо и ерудирано ще продължи да развива този концептуален мотив във филмографията на Пийл. Главните герои в сюжета, О Джей и сестра му Емералд, са наследници не само на първата ферма в Холивуд за дресирани „коне актьори“, но и са далечни правнуци на Гилбърт Дом – чернокож мъж, който бива заснет през далечната 1878 г. от Едуард Мейбридж по време на езда и получилият се шорт, състоящ се от едва 24 кадъра, се приема в исторически план за първия истински филм. Идеята е ясна, а и Пийл дори се е погрижил в една сцена да бъде експлицитно обяснена, а именно, че от самото начало на седмото изкуство афроамериканците са неизменна част от киноиндустрията, въпреки че постфактум те биват всячески или заличавани (бели актьори разиграват на екрана расистки клишета с лица, гримирани в черно, т.нар. блекфейс), или експлоатирани от нея (напримев в blaxpoitation филмите, доста от които са хоръри).

Успоредно на тази нишка и някак все още концептуално издържано, „Не!“ разгръща и последователна критика на идеята за спектакъл като цяло, тоест на фиксацията на съвременния свят към аудио-визуалния образ и разказването на чужди и лични истории през неговия медиум, независимо дали това е интернет, или киносалонът. Пийл очевидно е ангажиран с темата как, въпреки че вече имаме толкова много заснети разкази и сме способни да видим почти всичко вече „със собствените си очи“, все пак някои исторически факти и събития (като естеството и последствията от робството в САЩ) все още функционират като дискусионни топоси. „Не!“ доста интелигентно се опитва да отговори на този въпрос и разгръща донякъде тезата, че травматичният опит е изначално несподелим и съответно – неизобразим, защото е толкова жесток и нечовешки, че в контекста на ежедневието ни изглежда направо нереален.

Всичко това Пийл артикулира посредством образа на Рики Парк, американски актьор от корейски произход, който като дете става свидетел как маймуна, участваща заедно с него в семеен ситком, полудява и брутално избива колегите му пред очите му, оставяйки само него някак съдбоносно (поне от собствената му гледна точка) жив. Режисьорът отново крайно критично представя този счупен образ, който вместо да преработи травмата си, я превръща в своеобразен капитал, изграждайки върху случилото се кариерата и болните си амбиции. Той пръв решава, че може да опитоми извънземното в небето над пустинята и да го превърне в туристическа атракция, най-вероятно защото оцелява като малък в сблъсъка с подивялото животно и се убеждава, че е по някакъв начин избран да успява.

Парк бива, разбира се, зловещо наказан за хюбриса си, което го трансформира в поучителен образ за масовата тенденция в епохата на социалните мрежи - хора да се опитват да извличат от травмите си всякакъв вид социални или дори финансови облаги, създавайки неизбежно култура, изградена около идеята, че по-голямата жертва печели“ (какъвто беше случаят например с делото между Джони Деп и Амбър Хърд). От тази гледна точка Пийл съвсем намясто критикува по сравнително интригуващ начин дефектите и дори опасностите на нашето „общество на спектакъла“, към което той препраща още с първия кадър, състоящ се от апокалиптичен цитат от пророк Наум: „Ще нахвърлям върху ти мръсотии, ще те направя презряна, и на позор ще те изложа“(вместо „позор“ в английския текст е именно думата spectacle). 

За жалост обаче, колкото и да е любопитна, а и намясто, подобна социална критика на „зрелищното“ (особено в американската култура), сюжетът на „Не!“ и референциите, с които работи Пийл (най-вече Спилбърг), напълно противоречат на посланието и неговия дидактически характер. На практика мотивите на О Джей и Емералд са в дълбочина абсолютно същите като тези на Парк. Те искат да заснемат извънземното, което впрочем е виновно за трагичната смърт на баща им, не за друго, а за да забогатеят и да станат много известни. За разлика обаче от всички други образи с подобни подмолни мотиви в сюжета, те накрая успяват, и то в поредица от толкова зрелищни сцени, че цялата критика на спектакъла, градена в рамките на два часа, някак напълно се обезсмисля и разпада, а хорър елементите, заради които Пийл става известен, отстъпват на творчески инфантилното му желание все пак и той грандомански да остави своя отпечатък върху „историята на киното“, създавайки същински „блокбастър“ (най-вероятно и някак иронично невъзможна амбиция в епохата на стрийминга). Това в крайна сметка ощетява филма, тъй като го превръща в претоварена и сякаш самоизпразваща се от смисъл амалгама от разнопосочни идеи, нагласи и концептуални елементи, които сами по себе си са провокативни, но заедно не съставят логически и естетически издържано цяло.