Някъде по времето, когато се пише този текст, „Бягай!“ вече може да се похвали като „най-успелия“ филм на годината със своите 630 % възвръщаемост на инвестицията. Този факт говори не толкова за боксофиса, колкото за капацитета на натрупване на независимото кино. И ако за тази или онази награда или критическа рецензия винаги може да се открие поне частично обяснение в случайността, то от гледна точка на пазарната логика успехът на „Бягай!“ е повод за някои изводи, още повече когато комерсиалният успех в случая ни най-малко не пречи на критическия.

Основният извод може да бъде определен така: филми, които се впускат в дълбочините на даден жанр и след това го обръщат наопаки, вече са на почит не само сред любопитната публика. Ако жанровото доскоро е предполагало сигурност, то затлачването му в прекалено предвидима рамка от правила, съпроводено от желанието за поне минимална адекватност спрямо реалността, направиха така, че дори в Щатите приказките да имат самосъзнание. В същото време жанрът и (привидното) етикетиране чрез него представлява стабилна основа за успешни експерименти, защото осигурява една сигурна публика, от която да тръгне мълвата. Ето така „Бягай!“ може сравнително лесно да се покатери върху хоръра, за да го изтърбуши отвътре.

Всъщност изтърбушване е малко прекалена дума, защото стратегията на филма не е да паразитира върху жанровите особености на хоръра, а емпатично да се върне към неговите позабравени през кръволошките последни две десетилетия корени. Не разчленените крайници предизвикват ужаса, ами обратното. В тази връзка е удачно понятието „метафоричен хорър“, с което „Бягай!“ достойно се включва в плеядата от скорошни филми като „То иде“ и „Бабадук“. При всички тях телесното изживяване на хоръра е крайна мярка за разглеждане на не по-малко крайни теми като порастването, душевната болест или – в този случай – расизма. Това позволява да се избяга от прекаленото психологизиране на злото, така че като злодей да бъде представено обществото изобщо – трудна задача, която изисква не по-малко от стресване и съспенс.   

Метафоризирането/обръщането наопаки започва от самото начало, със сцена, извадена от третокласен хорър – и в последвалия контраст си проличава, че осъзнаването на клишето е първата стъпка към неговото преодоляване, а пък втората е директното му използване. С метода на китайската капка баналността на ситуацията се оформя като поле на нестихващо напрежение, сред което във всеки момент напира да се изкрещи „бягай“. Този ефект има няколко основни механизма на действие. От една страна, очакването за нещо страшно, намекнато тук-там чрез смахнати детайли и двусмислени диалози, бива същевременно парирано с много сатира и безогледно смесване на сериозно и несериозно, целенасочено и безцелно, сън и реалност. Пътят към финала е еднопосочен (затова и няма как да не разочарова спрямо всичко преди него), но най-малкото може да се отложи – това отлагане в днешни дни минава за авторски почерк и почеркът на Джордан Пийл е както комедиен, така и целящ да обърне комедията срещу онези, които най-много се смеят.

Истинската загадка не е в това какво точно се случва, ами защо се случва тъкмо по начина, по който го виждаме – самият филм е загадката. Ето защо колкото е трудно за разбиране защо от самото начало Крис (Даниел Калуя) не напуска омагьосаната къща, толкова лесно обяснимо е, че искаме да остане там, за да разберем кое е толкова омагьосващото, заради което кръвта не бликва още от първите минути. Фетишизирането на определени обекти (например еленът или фотоапаратът на Крис) служи за улика, която трябва да увеличи мистерията и съответно очакването какво ще се случи, но и като знак за самодостатъчността на един свят, в който предметите могат да се превърнат толкова лесно в символи (така работи и светът, в който живее бялото семейство).

Зад това привличане на вниманието чрез провокирането му обаче стои сериозен анализ на персонажите. Колкото повече ги опознаваме, толкова по-неизбежен става ужасът и тук е един от големите политически приноси на „Бягай!“. Фината подигравка с либералните елити и тяхното лицемерие идва да покаже, че тези хора всъщност не са расисти по познатия ни начин и това ги прави още по-страшни. В този смисъл черният човек, противопоставен на тяхното разбиране за света, не е „втора ръка“ човек, априори лишен от достойнство и затова годен само за робски труд. Напротив, те се възхищават на неговата „черност“ и затова я желаят за себе си.

Макар цялата им технология за поробване (думата не е точна, защото робите имат поне възможност за съпротива) да изглежда фантасмагорична, тя е един твърде буквален израз на същия страх, заради който чернокожи са били наказвани през 19 век, тъй като се е вярвало, че са по-надарени от белите, въпреки че науката впоследствие е доказала, че това не е вярно. Пътят към расизма е открит не когато мразиш другия, а когато отричаш разликите му спрямо теб и искаш да го лишиш от специфичното изживяване да бъде друг.

В това отношение „Бягай!“ допълва идеално „Лунна светлина“ в опитите му да изрази афроамериканската гледна точка, затваряйки си очите за всички бели изкушения по пътя и не приемайки неизбежно стигматизиращия поглед. Ако фашизмът на супертолерантните успели бели хора, които наистина биха гласували за трети път за Обама, изглежда по-скоро саркастичен, отколкото реалистичен, то е защото в „Бягай!“ на него се гледа с очите на жертвите му. А за да се чуе шумът от пляскането с една ръка, трябва шамарът да бъде върху твоята буза.