Карла Симон е на 30, “Лятото на 1993-а” е пълнометражният ѝ дебют и – както в случая с Лаура Мора и “Да убиеш Хесус” – отправната му точка е смъртта на родител. За разлика от Мора, Симон е направила напълно автобиографичен филм, в който, благодарение на дълга и внимателна “археологическа” експедиция в паметта (своята и на роднините си) е събрала и възкресила парченцата живот от онова лято, когато, едва шестгодишна, е загубила майка си Неус. “Да, това е моята история, но когато преживееш нещо на толкова ранна възраст, то в крайна сметка се превръща в своеобразна легенда. В паметта ми всичко се е смесило и ми е много трудно да кажа кое точно как се е случило. Изхождам от спомени и образи и ги вграждам във филмова структура...”
Майката на Карла умира от СПИН три години след като от същата болест си е отишъл и баща ѝ и в нарочно писмо “завещава” сирачето – на име Фрида във филма – на брат си и неговата съпруга, които живеят на село. Разказът е съвършено разположен между една последна игра на Фрида с градските ѝ другарчета (и репликата на момче: “Ти защо не плачеш?”) и дългоочакваните сълзи, които идват много по-късно, когато мъката вече има къде да влезе и да се настани. “Лятото на 1993-а” е малък, пастелен филм без друга видима амбиция, освен тази да възстанови едно лято на прекалено много първи преживявания и решения. Но въздействието му е далеч по-голямо – вероятно защото няма хора без детство, няма неродени от майка, няма такива, които никога нищо важно да не са губили или никога да не са зависили от ума, щедростта или стабилността на околните. Или просто защото Карла Симон умее да разказва.
Във филма отсъствието на майката е едно от най-силните присъствия; двете момиченца, които “изземат" действието – Фрида (Лая Артигас) и по-малката ѝ братовчедка, вече сестра Ана (Паула Роблес) – са феноменално неподправени; историята върви на височината на децата и от тяхната леко удивена гледна точка (страхът от кокошките; Богородица в гората; танцът с крачетата на дъщеричката, стъпили върху краката на таткото...). Линията с мъчните отношения на Фрида с вуйна ѝ Марга, която тя почти веднага започва да нарича “мамо”, но на чиито възпитателни усилия се опъва с дребни злини, придава дълбочина на цялото. “Като пораснем – каза Симон за El Cultural, – се оплакваме я че родителите са ни давали твърде много свобода като малки, я че са били твърде строги. Едно дете обаче има нужда от ограничения, за да не чувства, че расте като дивак. Семейството не е демокрация. А човек понякога несъзнателно нарушава нормите, защото държи те да му бъдат наложени...”.
“Лятото...” е купен вече в 30 страни и спечели наградите за най-добър дебют от тазгодишното Берлинале и за най-добра режисура на фестивала за независимото кино в Буенос Айрес (BAFICI), Златен херцог за най-добър филм в Одеса и приза на журито в Истанбул. През март в Малага получи Златна биснага (biznaga е букетче от жасмин, традиционно за града) за най-добър испански филм, а през септември, малко преди да влезе в сборния раздел на сансебастианския фестивал Made in Spain, беше определен да представя Испания в надпреварата за чуждоезичните Оскари. Истината обаче е, че “Лятото...” е каталонски до мозъка на костите, и ако покрай последните събития и каталонската борба за независимост ви е заинтригувала разликата, можете добре да я усетите в езика и атмосферата му.
