ПОДХОДЯЩО ЗА ДЕЦА: МУМИНИТЕ НА РИВИЕРАТА


от
на г.

ПОДХОДЯЩО ЗА ДЕЦА: МУМИНИТЕ НА РИВИЕРАТА

Летните ваканции прекарвах на вилата (детството ми премина през 80-те години, юношеството – средата на 90-те) и животът там бе устроен напълно в стила на Труман Капоти, Харпер Ли и Туве Янсон. Най-вече в стила на Туве Янсон, която наричахме „Муми Янсон“: на верандата, около огнището, край трапезата, ние – трима внука и сума ти съседски деца – белехме чушки за лютеница и слушахме разказите на моята баба. Наоколо вилнееха бурите на историята (времето, знаете, бе сложно, понякога -  гладно, често – непоносимо тежко за възрастните), а там, в планината, в малката ни вила, бе винаги топло, уютно и весело. Домът ни – както е домът на мумините в долината – бе сякаш разтегателен: не знам къде се побираха толкова много хора, не знам как баба ми успяваше всички да нахрани, не знам как продължаваше да посреща и изпраща познати и (много често) непознати гости. И точно като мама Мумин моята баба беше закръглена, винаги с престилка, винаги малко уморена и винаги с готово ядене във фурната.

С учудване един ден осъзнах, че не всички домове са така устроени, не навсякъде е уютно и весело, не всяка баба разказва интересни истории на зяпнали хлапета и не всяка баба е съгласна да ѝ довлечеш мършави котета от улицата.

Мисля, че подобна е била изненадата на Туве Янсон, когато разбира, че в нейната Муминска долина търсят убежище милиони деца (и не само деца) от цял свят. Цикълът за Хари Потър има ясна търговска цел (след първата книга става понятно, че това е бестселър, който може да бъде развит), докато за Туве Янсон светът на Муминтрол – това е преди всичко спомен за верандата от нейното детство. Туве Янсон не е предполагала, че толкова много деца ще поискат да живеят в нейното детство. И изпитва онези чувства, които (във „Вълшебната зима“) изпитва Муминтрол, когато орда преселници се настанява да живее в мазето. (Ако си спомняте първото, което те там правят, е да нападнат запасите със сладко; Муминтрол особено се притеснява, че хемулът ще изяде сладкото от червена боровинка, ала не, той се отказва – не, не от вежливост, а само защото предпочита сладко от ягоди).

Всъщност светът на Муминтрол в Муминската долина (такъв, какъвто го знаем от цикъла от 8-те повести) се образува постепенно (и всъщност много бавно). Далечният роднина на муминтроловете е такъв, какъвто се предполага да бъде един скандинавски трол – много малък, много сърдит и много космат. Бил илюстрация за комикси (често политически), които Туве Янсон рисувала за вестници. Този трол коментирал - остроумно и винаги намусено - актуални събития. Сетне тролът получил шкембе, дългият му тънък нос станал широк като на хипопотам (а и самият трол започнал да прилича на хипопотам), получил гладка кожа, семейство, дом и уютна долина. Туве Янсон добре помни етапите от тази метаморфоза, единствено не може да се сети откъде е дошло името „мумин“ (едно е сигурно – няма отношение към мумиите). Злобният трол в нейните илюстрации променя и характера си – превръща се във вечно любопитното момче Муминтрол, което повече от всичко на света обича приключения и странствания. Появяват се и неговите приятели – Снусмумрик (Туве Янсон изобразява съседското момче по вила), Мама Мумин и татко Мумин (това са нейните родители – бохеми, художници, баща ѝ е бил знаменит скулптор). Не знам защо на български майката е наречена „мама Муминка“ (на шведски и фински – Muminmamman и Muuminmamma) – туй ще да е някаква умалителна нашенска приумица, която винаги особено силно ме е дразнила: ненужно лигавата история, която се случва в преводите на детска литература. Защото баш в цикъла за Муминтрол когато се заговаря с умалителни („краченцата“, „лапичките“, „нослетата“) героите някого подиграват.

Първата повест е написана през 1938 г., публикувана е едва през 45-та (на български език книгата излиза за първи път едва през 2011 г. под заглавието „Малките тролове и голямото наводнение“). От тази книга нататък всяка от повестите в цикъла е изградена около някаква катастрофа: дали ще връхлети природно бедствие, дали страшна сила ще превърне героите в странни същества (мравчения лъв в мокър таралеж), дали шапката ще направи така, че Муминтрол да стане чудовище с очи като чинии, дали зъбите на ондатрата ще се покрият с четина (добре, че зъбите избягват, инак би била ужасяваща гледка)… Туве Янсон продължава скандинавската традиция, продължава в духа на най-мрачния, най-печалния разказвач на приказки – странният Ханс Кристиан Андерсен (който е вярвал, да речем, че може да пише единствено дотогава, докато има зъби в устата си). „Пер Гюнт“ на Ибсен също е история, изпълнена с ужасии (спомнете си само заканата на майстора, който заплашва Пер Гюнт с това, че ще го направи на сплав, а сетне ще изготви от него лъжица или копчета). Скандинавският фолклор, скандинавските приказки – това са предимно мрачни истории и Туве Янсон (финландска, пишеща на шведски език) наследява традицията. Голямата скандинавската литература от XIX век (Ибсен-Хамсун-Стриндберг-Лагерльоф) – това е литература високоморална и много депресивна. Суровият климат, пейзажът (изрязаните брегове), силната консервативна традиция (и оттук – мъчителният и отчаян модернизъм), обсебващата тема за безумието (особено при Стриндберг) – всичко това води към депресивни състояния. Предусещането за катастрофа – това е червена нишка и в киното на Бергман и Триер, разбира се.

Ала от скандинавската традиция Туве Янсон наследява и друга основна тема – темата за домашния уют. От една страна – светът е мрачен и жесток, от друга – нищо не е по-ценно от близките хора, събрани на масата под жълтата светлина на лампата. Защото истинският уют е там, където зад прозореца вилнее буря, където – както знаем от приказката на Андерсен – през стъклото наднича Снежната кралица.

Ето, на тази пресечна точка (между депресията и уюта) е разположен светът на Туве Янсон, Муминската долина. Този свят винаги е на границата на катастрофата: втората книга от поредицата – „Кометата идва“ – е повест за Втората световна война (кометата – това е войната, която ни застига).

Непрестанното чувство за тревога, животът на прага на бедствие – това ни представя Туве Янсон в цикъла за муминтроловете. Ето защо според мен именно Туве Янсон е главният приказен разказвач на XX век. Уви, уви – и на XXI век, уви. Ето защо, мисля си, е много важно днес децата да растат с историите за Муминтрол – комиксите, книжките, сериалите (те са няколко, най-любопитен е първият, създаден от самата Туве Янсон).

Поводът да напиша тази обширна статия е конкретен филм, който гледах през март 2015 г. в Манхатън (в рамките на Ню Йоркския детски филмов фестивал) – Muumit Rivieralla. Филмът е показван и у нас (в превод – „Мумините на Ривиерата“) по време на фестивала „Киномания“. Режисьор на филма (анимация, рисувана на ръка) е 60-годишният майстор на анимацията за деца Ксавие Пикар. „Мумините на Ривиерата“ е 80 минутен филм, създаден по случай 100-годишнината от рождението на Туве Янсон (9 август 1914 г.). Този филм е подходящ за всичи деца над 5-годишна възраст.

Защо историите на Туве Янсон са особено важни сега? Защо децата трябва да познават света в Муминската долина? Защото живеем във време на страх (ковид, войната, мрачните прогнози нататък) и трябва да знаем как да се спасим.

Сиви безкрайни простори, изрязаните фиорди, безумното сияние, дълбоката зима, скалистите планини – това е светът, който ни описва Туве Янсон. Това е светът на хатифнатите – вечни странници, които нито чуват, нито виждат и жилят всеки, доближил се до тях, подобно коприва. В тази пронизана от ужаси реалност добре се чувства единствено Мората – огромно същество, което, допряло се веднъж до земята, я прави завинаги ледена и безплодна (в „Омагьосаната земя“ името на Мората на български език е дадено като Мразка). На този страшен свят е противопоставен домът на мумините: тук винаги гори лампа, тук всеки приятел е добре дошъл, тук всекиго мама Мумин ще нахрани, облече и завие с топло одеало. Непрестанното чувство за тревога може да бъде уравновесено, защото мумин-светът стои да здрави основи – това са семейството (уморената, вечно суетяща се мила мама Мумин, изобретателният малко самовлюбен и вечно пишещ своите мемоари татко Мумин) и приятелите (волният пътешественик Снусмумрик, амбициозният Сниф, здравомислещата Тоо-тики, решителната Мю, романтичната госпожица Снорк…).

А как да се държим, когато катастрофата се случи? Какво да правим, когато лавината ни помете? Мама Мумин ще предложи на лавината кафе и удобен стол, за да си почине, а Муминтрол ще се гмурне в нея весело, подобно в морска ласкава вълна. Когато домът на мумините е напълно затрупан (във „Вълшебната зима“) Муминтрол изпитва огромна радост – та той никога не е виждал подобно нещо! Радостта от това, че вече няма от какво да се боиш, е по-силна от случилото се нещастие. Когато връхлита лавината, когато долетява кометата, когато се появява цилиндърът, когато идва опасно жаркото лято – край. Може вече да не се боим. Катастрофата се е случила. Ура! Какво облекчение.

В разказа за Филифьонката Туве Янсон ни представя добре познат темперамент: вечно безпокояща се героиня, която се бои от всичко ново, която е изпълнена с мрачни предчувствия. Тя се опасява, че нейният прекрасен уютен дом ще пострада – а тук всичко е така кукленски наредено, така филистерски обгрижено. И ето – страховете ѝ се сбъдват, катастрофата рухва над чудната ѝ къщичка. А какво прави в този момент Филифьонката? Радва се. Когато бурята идва, тя отваря широко прозорците и възкликва: „Какво щастие!“ Защото вече няма от какво да се бои. Когато връхлита лавината, Муминтрол разперва лапи и радостно се гмурка в стихията.

И тогава, точно тогава, когато страхът изчезва, в епицентъра на катастрофата, се случва чудо: хатифнатите се разбягват, бурята внезапно стихва, лавината изведнъж спира.

Историите на Астрид Линдгрен (които аз много обичам) са по-хулиганести, по-весели и оптимистични. Ала днес, особено днес, поетиката на Туве Янсон, ни е по-нужна. Детството, подобно уютен дом, обграден от суровия непознат свят – това е Муминската приказка.