Има нещо страшно романтично в цялата история. През октомври 2001 г., когато тексаското момче Глен Пауъл става на 13, самоукият тексаски режисьор Ричард Линклейтър прочита статия за наемен убиец и така се впечатлява, че си наумява да направи филм – две десетилетия по-късно Глен участва в написването на сценария му и изиграва първата си звездна главна роля точно в него. Но най-забележителното във филма за наемника не е, че един материал в печата е способен да предизвика вълни през времето и пространството, а че „убиецът“ от реалността е още по-невероятен от този във фикцията. И никого не е убивал.

Името на автора от Texas Monthly, вдъхновил Линклейтър за Hit Man, е Скип Холандсуърт, и това не е първото им сътрудничество. През 2011-та режисьорът заимства от друга статия на журналиста щуравия сюжет на своя „Бърни“. В него Джак Блек и Шърли Маклейн правят страхотен дует, а Тексас е представен в релефен детайл – с любов, разбиране и десетки незабравими натуршчици. (Жалко, че повечето познаваме Линклейтър „на парче“. Доста е вероятно влюбените в международните му хитове като трилогията „Преди...“ и „Юношество“ да са пропуснали първите му филми със самия него в главната роля; почитателите на научно-фантастичния „Камера помътняла“ да са в неведение за документалния сериал за животни, чийто продуцент и сърежисьор е той; тези, които ще открият Глен Пауъл в „Наемният убиец“, да не предполагат за умението на Линклейтър да изкарва най-доброто от актьорите си – вж. кариерата на Итън Хоук, блеснала и укрепнала именно при него).

В „Наемният убиец“ Линклейтър пресъздава с известни творчески волности повечето от фактите в публикацията на Холандсуърт: имало едно време (90-те) в Хюстън един образ на име Гари Джонсън, който четял Юнг и Ганди, отглеждал цветя, златна рибка и котките Аз и То (по Фройд) и работел по съвместителство в малък местен университет и в полицията. След като за нуждите на органите на реда веднъж се представил за наемен убиец, и то с див успех, станало така, че се отдал с удоволствие на новото си амплоа: когато в управлението постъпело сведение за гражданин, който търси някой да го „освободи“ от враг или от близък, полицаите викали Гари, Гари разучавал профила на желаещия мъст, власт или пари и се срещал с него предрешен, с различно име, маниер и акцент (и микрофон под ризата), за да обсъдят какво следва. „Същински Лорънс Оливие!“, хвалят го колегите му в статията. „Същински Дейниъл Дей [Луис]!“, възкликват колегите му във филма.

Чуело ли се желание за убийство, изявено в прав текст и подкрепено с предплата, полицаите връхлитали и арестували поръчителя. За дванайсетина години на Гари Джонсън му се наложило да разгледа поне 300 случая, все на членове на обществото, ненарушавали закона до момента, от които 60 завършили със задържане и съд (неслучайно Линклейтър говори в интервютата си за ужасяващата убеденост на средния американец, че всичко може да се купи). Никога не опитвал да подкокороса събеседника си, напротив – стараел се да му напомни, че пресечеш ли границата между желанието и намерението да отнемеш нечий живот, път назад няма. „Работата ми – обяснява Джонсън пред Холандсуърт – е да помогна на хората да се отворят, да ми разкрият най-дълбоките си желания.“ За цялата си практика имал само един случай, в който съумял да разубеди някого: една жена, жертва на домашно насилие, която насочил към помощ. (Оттук тръгва единствената изцяло измислена сюжетна линия във филма, славно водена от актрисата Адрия Архона.)

От статията личи, че Джонсън е бил обичан. И мислещ, етичен, последователен. Рядък пример за осъзнат положителен герой. Линклейтър го взема, облича го в таланта на Глен Пауъл и прави поредния си хубав филм, хем старомоден по най-хубавия начин, хем напредничав: с чудесно усетени личности и взаимоотношения, с противодействия за действията и последствия за причините, с диалог за чудо и приказ и без бели конци... Киното е въздигнало в култ Злия гений – безцеремонния единак, съчинен, за да помпа със самочувствие фрустрираните пешки на патриархата. Джонсън е Добрия гений – редови човек, който се отнася небезразлично към средата си, репчи се само наужким и успява да е хем полезен, хем самостоятелен. За това се иска смелост – както в киното, така и извън него.

„Аз съм различен. Аз не допускам грешки“, казва хладнокръвният герой на Винс Едуардс в „Убийство по договорка“ (1958), докато хладнокръвният герой на Ален Делон в „Самураят“ (1967) не казва почти нищо, но пък се скъсва от позиране в шлифер и стилна шапка. И двамата са изпълнители на „мокри поръчки“ и основополагаща част от кинолегендата за коравия самотник, който носи смърт срещу хонорар по причини, които – при леко замисляне – никога не са нито убедителни, нито дори интересни. Нивата на баналност в този тип повествования са смъртоносно високи. Но Линклейтър е умен. Линклейтър е като Хичкок, който умее да избере и да екранизира по най-занимателния начин едно сочно литературно хрумване в „Непознати във влака“ (какво, ако човек се опита да възложи убийството, което си е наумил, на подходящ непознат, и наместо отплата му върне „услугата“?), или Каурисмаки, който в „Поръчах наемен убиец“ кара един мъж, комуто е додеяло да живее, да предплати за собствената си глава (и почти веднага да намери причина да продължи да живее, но вече под смъртна угроза). Ако не са морално сложни, с оригинален развой или в комичен ключ, килърските истории не стават за нищо.

Куриозно е, че премиерите на „Наемният убиец“ и на „Килърът“ (Финчър) бяха по едно и също време – на Мострата във Венеция 2023. Първият е топъл, ангажиращ, интелигентен, но го показаха извън конкурса. Вторият е нелеп по ред причини, които коментирахме, със съвършено нехаризматичен Майкъл Фасбендер в центъра, обаче се състезаваше за Златния лъв. Сега и двата са в „Нетфликс“ и лесно могат да се сравнят – упражнение, в което поучително лъсват поне дузина проблемни положения в съвременното кино, фестивалното му селектиране, разпространението и социалния му отзвук: как говоренето за смъртта променя отношенията с живота; как да си успешен американски режисьор над 50 ти гарантира достъп до големите европейски фестивали почти без оглед на качеството на продукцията ти; как при избор между два сходни сюжета програматорите залагат на по-инфантилния; как на мъжа, който престъпва правилата, все още се гледа с възторг, докато жената му е аксесоар и пр., и пр.

Линклейтър си е поставил за цел не само да преведе една крайно любопитна житейска история на атрактивен киноезик (ноар, скрюбол, романтичен трилър; радост и за окото, и за ума), но и да „деконструира попкултурния мит“ за наемния убиец – малко след началото на филма дори прави бърз преглед на килъри от широкоекранната класика. Глен Пауъл е зашеметителен като Гари Джонсън – превъплъщенията му са екстра, разбира се, но още по-специален е финият му вътрешен регулатор на самочувствието, който свива и раздува осезаемостта на присъствието му според нуждата. Сцените с Адрия Архона пулсират от автентично привличане; близостта им е отиграна с вкус. Второстепенните герои са ярки и смешни. Не остава място за съмнение: човекът има значение, животът не е играчка. Насилие почти отсъства... И тъкмо тук е големият концептуален проблем на „Наемният убиец“, струва ми се, в това „почти“. Сценарият се отклонява от принципите на Джонсън само веднъж и лошо пропуква логиката на персонажа си: реалният Гари не е посягал на чужд живот, за разлика от измисления... Което не прави филма лош, а просто доста по-обикновен, отколкото можеше да бъде с още малко усилие на изобретателността.

Преди няколко месеца Холандсуърт интервюира Линклейтър и в разговора им бяха зачекнати още куп интересни подробности: защо Хюстън е сменен с Ню Орлийнс (данъчни облекчения); какво прави понастоящем Линклейтър (чернобял парижки филм за създаването на „До последен дъх“); защо предпочита „Наемният убиец“ да се гледа в кинозала (нещо, което няма как да стане в България, така че остава Нетфликс). От текста става ясно, че Гари Джонсън е починал на 75 години малко преди началото на снимките на „Наемният убиец“ през 2022-ра. Светъл път на светлия човек!

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”