От тримата мускетари до тримата глупаци всяко литературно или екранно героично трио си има мисия. Тримата екзистенциални корабокрушенци в това непоръбено и поетично в отчаянието си грузинско роуд муви обаче са изгубили своята някъде по пътя. Не конкретния път, който преброждат на екрана, а житейския, по принцип. И затова в един омърлушен късноесенен (или раннопролетен?) ден с оголени дървета и приспана земя официално потеглят „към слънцето“. Отправната им точка е центърът на Тбилиси, средоточие на заблудени туристи и на провалите им; битийно блато, от което искат да изпълзят за малко, както и да се спасят от досаден парад, който марширува из улиците с незнайна цел. Градът е сниман от нисък ракурс, поради което красивата му декадентска архитектура и знаковите куполи на православните храмове остават извън кадър, а на преден план са очуканата улична инфраструктура и битакът, на който художникът измежду тримата държи сергия. Символите на гордата грузинска култура остават високо и далеч, докато днешните ѝ издънки се валят в прахоляка на постсъветската пазарна прозаичност.

И така, фрустрираният от безпаричие и артрит в коленете художник Тазо и току-що излезлият от затвора свъсен Гурам тръгват подир случайно появилия се стар приятел по прякор Трулайла, „с дълбоки и тъжни очи“ – подминат от славата актьор, но пък заклет женкар и весел нехранимайко, който все нещо крои. Взимат такси за неизвестно къде, по пътя пикаят, играят импровизиран футбол в гората, обсъждат половете при охлювите и матриархата при хиените, ядат бой, сърдят се, пак се сдобряват. Бленуват лъскави мацки в Баку и Париж, а се озовават в протекла изоставена къща с паднали им като от небето жрици на любовта, изсипани насред нищото от някакъв бус. Контрастът между мечтите им на думи и реалността в кадър действа като „монтаж на атракциони“ (по Айзенщайн) и е иронично красноречив относно безмълвната им равносметка в превала на средната възраст. После пак потеглят, пеша през полята и на стоп с автобус, в който се лее покъртителна народна песен за майцеубийство и трагична любов. Накрая пият и пеят, спомнят си безгрижната младост малко преди житейският безцелен парад да помете един от тях, в крачка. И да оправдае цялата безметежност на привидния им повсеместен „провал“.

Грузинското кино открай време е „бранд“ само по себе си. Трагикомедията е неговата най-често срещана жанрова рамка, а неизменни детайли на запазената му марка са задружното пиене и пеенето в транс като пречистващи ритуали, както и пленителната визия, независимо дали е символнo заредена, или документалнo автентична:  при мистичния Сергей Параджанов или при бохемите Отар Йоселиани и Георгий Данелия, в закачливо-екзотичното ала Кустурица кино на Нана Джорджадзе или в лиричните балади с елемент на социален реализъм от последното десетилетие като „Бяло като сол“ (2011, реж. Кети Маавариани, може да се гледа  тук), „Срещи на сляпо“ (2012, реж. Леван Когуашвили), „Моето щастливо семейство“ (2017, реж. Нана Еквтимишвили, Симон Грос). Дори сюжетно невзрачните грузински филми се гледат в захлас заради омайната им атмосфера, която сладостно опива душата досущ като прословутия грузински коняк. И заради интуитивното усещане, че закодираните в тях културологични натрупвания са носители на някаква старинна мъдрост, която смирява и облагородява.

Конкретно за образната канава на „Парад“ талантливата дебютантка Нино Жвания разказва, че по време на продължителния подготвителен период заедно с оператора Гиги Самсонадзе са мислили много върху цветовете, типа обектив, който ще използват, фотографските ракурси. Въпреки че са работили с цифрова камера, са искали филмът да изглежда аналогов. Снимали са по изгрев и залез, тези особени часове на притихнала човешка активност, които навяват меланхолия и усещане за вечност. Държали са на дългите кадри и са ги използвали по предназначение, внимавайки да не злоупотребят със зрителското търпение и бидейки сами на себе си коректив: в един сочен диалог героите се подиграват на артхаус филми, в които персонажи се тътрят до безкрай по протежението на влакови линии. Така Жвания и Самсонадзе успяват да предадат неизразимото с думи –  прелестта на споделените мигове между стари приятели и радостта от човешкото общуване – чрез времева протяжност и действен минимализъм, да уловят лъчите надежда насред безнадеждността.  

Трийсет и няколко годишната Нино Жвания също споделя, че естетическо вдъхновение за „Парад“ са синема верите стилът, актьорската непринуденост и сюжетно сходство на „Съпрузи“ (1970, реж. Джон Касавитис), но конкретните референции са към поколението на баща ѝ, представител на което е и сценаристът Иракли Самсонадзе (бащата на оператора). Героите са техни връстници, родени по съветско време и оказали се неспособни да се адаптират към новата реалност. Спасението им е в незрелостта и безгрижно-безсмислените разговори, които ги държат в младостта; там, където са се чувствали най-адекватнo. Към актьорите Жвания е подходила също по модел на Касавитис – двама от тях са непрофесионалисти, а автентичните диалози, като подслушани в някоя кръчма, са плод на колективните им импровизации. За щастие, детайлни битови подробности от социалния контекст на постсоциалистическа мизерия са спестени, макар за всички, родени на Изток от Берлинската стена, той да е пределно ясен. Както често се случва, фестивалният триумф на „Парад“ е по-скоро на Запад, в Торонто и Ротердам, а през 2019-а е включен по изключение в конкурса на Валенсианския фестивал за детско и юношеско кино заради младия дух на приятелството, което портретира.

Филмът може да се гледа тук: https://vimeo.com/253116326